— Как изглеждаше рибата под водата?
— Беше широка колкото лодка, Том. Цялата лилава, окото й ми се стори голямо колкото ръката ви. Беше черна, а коремът имаше сребрист цвят. Мечът изглеждаше ужасен. Като скочих, рибата тъкмо свиваше бавно надолу, ама не успях да я настигна, защото ми попречи дългата дръжка на канджата. Беше много лека и остана на повърхността. Тъй че скочих напусто.
— Рибата погледна ли те?
— Май че не. Не й беше до гледане, нехаеше за всичко.
— Смяташ ли, че беше изморена?
— Смятам, че силите й се бяха изчерпали. Готова беше да се предаде.
— Никога повече няма да видим такова чудо.
— Да. До края на живота си. Вече се убедих, че никога няма да накарам хората да ми повярват.
— Ще нарисувам рибата за Дейвид.
— Тогава я нарисувайте точно такава, каквато беше. Не я изопачавайте, както изкълчвате някои неща, когато рисувате.
— Ще я нарисувам по-точно, отколкото би изглеждала на снимка.
— Виж такива картини ми допадат.
— Ще бъде ужасно трудно да се нарисува подводната част.
— Ще прилича ли на оная картина с водните вихрушки в бара на Боби?
— Не, ще бъде различна, ала се надявам, че ще стане и по-хубава. Днес ще нахвърля скиците.
— Картината с водните вихрушки ми харесва — допълни Еди. — Боби е луд по нея и може да накара всекиго, който я загледа да повярва, че наистина е имало толкова много водни вихрушки. Но ще бъде адски хубаво да се нарисува картина с рибата във водата.
— Надявам се, че ще успея — каза Томас Хъдсън.
— Не бихте ли могли да нарисувате рибата както подскача във водата?
— Смятам, че бих могъл.
— Нарисувайте тогава две картини, Том. Едната как рибата се е изхвърлила, другата как Роджър я измъква с водача, Дейвид седи на риболовния стол, а аз стоя на кърмата. После бихме могли да снемем картините.
— Ще почна със скиците.
— Ако речете да ме питате за нещо, ще ме намерите в кухнята. Още ли спят момчетата?
— И трите.
— Поврага! Откак изтървахме рибата, не искам и да зная за нищо. Но ще трябва да сготвя вкусни гозби.
— Да имаше сега една пиявица за отока на окото ти!
— Поврага! Малко ме е еня за окото! Виждам отлично.
— Ще оставя момчетата да се наспят хубаво.
— Щом станат, Джо да ме извика, за да им донеса закуската. Ако се събудят много късно, няма да им давам много ядене, за да не си развалят обеда. Видяхте ли какво месо получихме?
— Не.
— Бива си го. Скъпичко е, ама си струва парите, Том. Такова месо никой на острова не е ял през живота си. Чудя се какви са тия говеда, дето дават такова месо.
— Трупът им е нисък, стига кажи-речи до земята — поясни Томас Хъдсън. — И е почти толкова широк, колкото и дълъг.
— Бога ми, трябва да са здравата угоени — продължи Еди — Ще ми се да ги видя как изглеждат живи. Тук никой не коли крава, докато не посталяса от недояждане. Месото нагарча. Тук хората ще си глътнат езика, ако вкусят месо като онуй, дето го купуваме. Няма да познаят какво е. Май ще се поболеят.
— Трябва да довърша тия писма — извини се Томас Хъдсън.
— Прощавайте, Том.
След като приключи с кореспонденцията, отговаряйки на още две делови писма, които възнамеряваше да отложи за следния рейс, провери списъка на продуктите за идната неделя и написа чек за седмичните доставки, прибавяйки неизменните десет процента мито върху всички стоки, внасяни от континента, Томас Хъдсън слезе на държавния пристан, където рейсовият кораб товареше стоки. Капитанът приемаше поръчки от островитяните за галантерия, лекарства, кинкалерия, резервни части и какви ли не стоки, които се доставяха от материка. Корабът товареше живи лангусти и миди, а на палубата бяха струпани мидени черупки и празни бензинови и нафтови варели. Туземците стояха на опашка в силния вятър и си чакаха реда, за да влязат в кабината.
— Беше ли всичко наред, Том? — обърна се капитан Ралф от прозореца на каютата към Томас Хъдсън. — Хей, я излез от кабината, човече! Ще влезеш, когато ти дойде редът! — скара се той на един едър негър със сламена шапка. — Наложи се да заменя едно-друго. Как е месото?
— Еди каза, че било великолепно.
— Радвам се. Подай ми писмата и списъка. Навън духа свирепо. Искам да се измъкна със следващия отлив. Извинявай, че съм толкова зает.
— Ще се видим през горната седмица, Ралф. Няма да те бавя повече. Благодаря ти много, драги.
— Ще се постарая да ти доставя всичко идната неделя. Пари трябват ли ти?
— Не. Останаха от миналата седмица.
— Имам пари достатъчно, стига да ти трябват. Окей. Сега е твой ред, Луушиъс. Какво ти е притрябвало? За какво ще си трошиш сега парите?