Влезе Роджър. Беше бос, носеше избелели дочени панталони и стара моряшка фланелка, която се беше свила от прането. Когато се наведе напред и се облакъти на тезгяха, очертаха се играещите мускули на гърба му. В дрезгавата светлина на бара кожата му изглеждаше много тъмна, а косата беше излиняла от солта и слънцето.
— Децата още спят — обърна се той към Томас Хъдсън. — Някой е бил Еди. Видя ли го?
— Нощес Еди се би де с кого свари — обясни Боби. — Ама не беше бог знае какъв бой.
— Не искам Еди да пострада — каза Роджър.
— Не пострада много сериозно, Роджър — увери го Боби. — Той се черпеше и се биеше с хората, които не искаха да му повярват. Ама от никого не пострада.
— Безпокоя се за Дейвид — сподели Роджър с Томас Хъдсън. — Не трябваше да го оставяме да се бори сам с рибата.
— Предполагам, че се е съвзел — отговори бащата — Спеше здраво. Но отговорността е моя. Аз трябваше да прекратя лова.
— Не. Ти си довери на мене.
— Отговорността се носи от бащата — настоя Томас Хъдсън. — А аз я прехвърлих на тебе, макар да нямах право. Тая отговорност не бива да се стоварва върху други.
— Но аз я поех — противопостави се Роджър. — Не смятах, че ще му навреди. И Еди беше на същото мнение.
— Така е — съгласи се Томас Хъдсън. — И аз не смятах. Залагах на съвсем друго.
— И аз залагах — призна Роджър. — Но сега чувствувам, че съм действувал себично и ми тежи адски.
— Бащата съм аз — рече Томас Хъдсън. — Грешката беше моя.
— Проклета риба — намеси се Боби, като им подаде по едно уиски сауър и постави третото пред себе си. — Да пием за още по-голяма риба.
— Не — възрази Роджър. — Не искам изобщо да виждам по-голяма риба.
— Какво те прихвана, Роджър? — изненада се Боби.
— Нищо ми няма — отвърна Роджър.
— Ще нарисувам две картини с рибата за Дейвид.
— Ще бъде чудесно. Мислиш ли, че ще успееш?
— Може би, ако ми потръгне. Представям си я и смятам, че ще съумея да я нарисувам.
— Ще се справиш великолепно. Ти се справяш с всичко. Кои ли са пътниците на тая яхта?
— Хе, Роджър, тръгнал си да разхождаш угризенията си из целия остров.
— Бос — прекъсна го Роджър.
— Току-що и аз донесох угризенията си тук, като първо минах покрай рейсовия кораб на капитан Ралф.
— Аз не успях да прогоня моите угризения и сигурно няма да се опитвам да ги удавя в алкохола — забеляза Роджър. — Това питие все пак е страшно вкусно, Боби?
— Да — потвърди Боби. — Ще ти приготвя още един коктейл. Прати по дяволите проклетите угризения.
— Не биваше да рискувам с едно дете — сподели Роджър. — Още повече чуждо дете.
— Зависи за какво си рискувал.
— Не, не зависи. Човек не трябва да рискува с деца.
— Зная. Зная за какво рискувах. Съвсем не заради рибата рискувах.
— Безспорно — съгласи се Роджър. — Ала именно затова не биваше да рискуваш. Изобщо не трябваше да допускаш да се стига до такава развръзка.
— Ще му мине, като се наспи. Ще видиш. Той е много твърдо момче.
— Той е моят приказен герой — разпали се Роджър.
— Това е несравнимо по-добре, отколкото когато правеше от себе си приказен герой.
— Не съм ли прав? — защити се Роджър. — Той е и твой герой.
— Прав си — призна Томас Хъдсън. — Герой е и за двама ни.
— Роджър — намеси се Боби, — ти и Том не сте ли роднини?
— Защо?
— Рекох, че сте рода. Няма голяма разлика помежду ви.
— Благодаря — каза Томас Хъдсън. — Благодари му и ти, Роджър.
— Благодаря ти много, Боби — пригласи Роджър. — Наистина ли намираш, че приличам на тая кръстоска от човек и художник?
— Като че сте братовчеди, а и момчетата приличат на двама ви.
— Не сме роднини — обясни Томас Хъдсън. — Живели сме само в един и същи град и сме вършили едни и същи грешки.
— Сипи му тогава пепел! — рече мистър Боби. — Пийте и зарежете приказките за угризения! Хич не им е мястото в бара по това време от деня. Слушал съм изповеди на угризения и от негри, и от помощник-капитани на товарни кораби, и от готвачи на яхти, и от милионери, и от милионерски жени, и от големи контрабандисти на ром, и от бакали, и от еднооки ловни на костенурки, и от галфони, и от какви ли не. Да вървят по дяволите утринните угризения. Силният вятър е тъкмо време за пиене. Край на угризенията. Угризенията са вече отживяла работа. Откакто се яви радиото, всички слушат Би Би Си, та няма място и време за угризения.
— И ти ли слушаш радио, Боби?
— Само Биг Бен. Останалото ми досажда.
— Боби — възхити се Роджър, — ти си знаменит добряк!
— Ами. Ех, не мога да отрека, че ми е мило, като те гледам как се ободри.
— Да, ободрих се — призна Роджър. — Що за хора очакваш да слязат от тази яхта?