— Ако ме питаш, Боби, мистър Самоубиец беше смахнат!
Точно така излезе, защото когато дойде един от близките му, обясни на управителя на острова, че мистър Самоубиец страдал от някаква болест, наречена маниакално-депресивна психоза. Чувал ли си я, Роджър?
— Нито съм я чувал, нито искам да я чуя.
— Те така те харесвам! — възкликна мистър Боби. — С това проклето забвение шега не бива!
— Майната му на забвението! — допълни Роджър.
11
Обедът се оказа превъзходен. Пържолите бяха зачервени отвън и набраздени от скарата. Ножът проникваше в кората и разкриваше отвътре крехко, сочно месо. Всички си гребяха сос и го сипваха над картофеното пюре, в чиято кремава белота той образуваше локвички. Перуанскнят бял боб, запържен с масло, не беше разварен, марулята беше хрупкава и изстудена, а грейпфрутът — леден.
От вятъра всички бяха пригладнели. Еди се качи и надникна, докато се хранеха. Лицето му изглеждаше много зле.
— Как ви се вижда месцето? — осведоми се той.
— Приказно е! — възкликна Том.
— Дъвчете го бавно — препоръча Еди. — Не го хабете, гълтайки го надве-натри!
— Не бива да се дъвчи много, защото ще се стопи — отговори Том.
— Ще имаме ли десерт, Еди? — запита Дейвид.
— Разбира се. Пай и сладолед.
— Браво! — възхити се Андрю. — Ще ми дадеш ли двойна порция?
— Ще ти дам толкова, че да потънеш. Сладоледът е твърд като камък.
— Какъв е паят?
— С къпинови малини.
— Ами сладоледът?
— С кокосови орехи.
— Откъде го взе?
— Донесе го рейсовият кораб.
По време на обеда пиха леден чай, а след десерта Роджър и Томас Хъдсън пожелаха кафе.
— Еди е великолепен готвач! — забеляза Роджър.
— И ние не бяхме малко пригладнели.
— Не само защото бяхме пригладнели ни се усладиха пържолите. И салатата. И паят.
— Прав си. Еди е прекрасен готвач — съгласи се Томас Хъдсън. — Бива ли го кафето?
— Отлично е.
— Тате — обади се Том, — ако пътниците от яхтата се отбият в бара на мистър Боби, можем ли да отидем, за да им изиграем комедията, че уж Анди е къркач?
— Мистър Боби може да се разсърди. Кой знае дали няма да му създадете неприятности със стражаря.
— Ще сляза да поговоря с мистър Боби и със стражаря. С него сме приятели.
— Добре. Поговори с мистър Боби и поглеждай навън, за да видиш кога ще се зададат хората от яхтата. Какво ще правим с Дейв?
— Не можем ли да го отнесем на ръце? Така по ще му приляга.
— Ще обуя гуменките на Том и ще дойда — каза Дейвид. — Подготви ли програмата, Томи?
— Ще я съчиним по пътя — отговори Том. — Можеш ли още да обръщаш навътре клепачите си?
— Мога.
— Не ги обръщай сега, моля ти се! — намеси се Анди. — Тъкмо съм се нахранил, ще ми се повдигне.
— Като нищо ще те накарам да повърнеш, коннико.
— Недей, моля те. По-късно хич няма да се трогна.
— Искаш ли да дойда с тебе? — запита Роджър Том.
— Ще ми бъде много приятно — отвърна момчето. — Можем дружно да измислим нещо.
— В такъв случай да вървим — предложи Роджър. — Защо не дремнеш за малко, Дейви?
— Ще подремна — съгласи се Дейвид. — Ще почета, докато заспя. Ти какво ще правиш, тате?
— Ще работя на верандата на завет.
— Ще полегна на походното легло и ще те наблюдавам как рисуваш. Няма ли да ти преча?
— Няма. Ще ме подтикнеш да работя по-усърдно.
— Ще се върнем — обеща Роджър. — Какво възнамеряваш да правиш, Анди?
— Иска ми се и аз да дойда, за да се поупражня. Но ми се струва, че ще бъде по-добре да не идвам, защото пътниците може вече да са в бара.
— Правилно — похвали го Том. — Умник си ти, коннико.
Роджър и Том тръгнаха, а бащата работи целия следобед.
Анди го позяпа-позяпа, сетне се запиля нанякъде, а Дейвид ту наблюдаваше баща си, ту четеше, без да говори.
Томас Хъдсън искаше да нарисува най-напред скока на рибата, защото щеше да бъде много по-трудно да я нарисува във водата. Нахвърли две скици, ала ни една от тях не му хареса. Накрая направи трета, която одобри.
— Намираш ли я за сполучлива, Дейви?
— Световна е, тате! Но нали водата изхвръква и когато рибата се изхвърля? Не само, когато пада обратно.
— Разбира се — съгласи се бащата. — Защото рибата трябва да разкъса повърхността.
— Тя се издигна толкова продължително, че трябва да е повлякла сума вода. Представям си как от нея са се отцеждали капки или се е стичала вода, стига човек да можеше да я види достатъчно бързо. Как е нарисувана: когато се изкачва или когато слиза?
— Това е само скица. Изобразил съм я, когато е достигнала най-високата точка.
— Зная, че е само скица, тате. Извинявай, че се меся. Не си въобразявам, че разбирам много от рисуване.