— Ценя мнението ти.
— Еди ще може да се произнесе най-добре. Очите му виждат по-бързо от фотоапарат, а има и добра памет. Не намираш ли, че Еди е изключителен?
— Естествено.
— Всъщност никой не цени Еди така, както заслужава. Само Томи. Възхищавам се на Еди повече, отколкото на всички други, освен тебе и мистър Дейвис. Готви с рядко умение, знае какво ли не и се справя с всичко. Виж как застреля акулата и как вчера се гмурна след рибата.
— А снощи са го били, защото не му повярвали.
— Но, тате, Еди не е нещастен.
— Напротив, щастлив е.
— Дори днес, след като го бяха пребили от бой, беше пак щастлив. Сигурен съм, че е бил щастлив и задето скочи подир рибата.
— Разбира се.
— Бих желал и мистър Дейвис да можеше да бъде така щастлив като Еди.
— Мистър Дейвис има по-сложна природа от Еди.
— Зная. Но си спомням мигове, когато и той изпитва безгрижно щастие. Познавам много добре мистър Дейвис, тате.
— Сега е твърде щастлив. Ала е изгубил безгрижието си.
— Нямах предвид нехайното безгрижие.
— Аз също. Изгубил е все пак част от самоувереността си.
— Да — потвърди Дейвид.
— Иска ми се да си я възвърне. Може би ще си я възвърне, когато пропише наново. Ето, Еди е щастлив, защото има цел, с която се справя добре, и защото върши всеки ден работата си.
— Страхувам се, че мистър Дейвис не би могъл да работи всеки ден като тебе и Еди.
— Не. А има и други неща.
— Зная. Зная твърде много за възрастта си, тате. Но Томи знае двайсет пъти повече от мене и знае най-дяволските неща на света, без да му вредят. А аз се измъчвам от всичко, което зная. Питам се защо.
— Защото влагаш чувства.
— Влагам чувства и се вживявам. Сякаш изкупвам чужди грехове, ако мога така да се изразя.
— Виждам.
— Тате, извинявай, че те занимавам с такива сериозни неща. Зная, че не е прилично. Но понякога ми се иска да поговоря, защото има толкова неща, които не знаем. А когато ги узнаем, те идват и отминават с бързината на морска вълна. Както са днешните вълни.
— Винаги можеш да ме питаш за всичко, Дейви.
— Зная. Благодаря ти. Ще изчакам, струва ми се, за някои неща. Има неща, струва ми се, които човек може да научи само от собствен опит.
— Не намираш ли, че ще бъде по-добре тая „пиянска комедия“ в бара на Боби да бъде разиграна само от Том и Анди? Спомни си, че имах неприятности с оня човек, който заяви, че си бил винаги пиян.
— Спомням си. Задето ме видя, че се напих с вино два пъти за три години. По-добре да не говорим за тая случка. Комедията в бара ще ми послужи за удобно извинение, ако случайно пак се напия. Щом съм се напил дваж, бих могъл да се напия и триж. Предполагам, че ще се забавляваме здравата, тате.
— Разигравали ли сте напоследък сцената с мнимите пияници?
— Том и аз се преструваме твърде изкусно. Но Анди ни превъзхожда значително. Анди е гениален. Прави страхотни дяволии. Аз си имам специален номер.
— Какво ново сте измислили напоследък? — продължи да рисува Томас Хъдсън.
— Виждал ли си ме как изпълнявам ролята на идиотче? Монголоидно идиотче?
— Не. А сега как я намираш, Дейви?
Бащата показа скицата.
— Сега е вълшебна — отговори момчето. — Сега съзирам какво си искал да изобразиш. Когато рибата е увиснала във въздуха, непосредствено преди да падне. Наистина ли ще ми подариш картината, тате?
— Наистина.
— Ще я пазя добре.
— Ще бъдат две картини.
— Ще отнеса само едната картина в училище, а другата ще оставя в къщи при мама. Или ти би предпочел да я задържиш тук?
— Не. Може би майка ти ще я хареса. Разкажи ми за други ваши лудории — додаде Томас Хъдсън.
— Правихме страхотни зрелища във влака. Влакът е най-подходящ, струва ми се, защото е пълен с най-различни зрители. Такива зяпльовци не се събират кажи-речи никъде другаде освен във влака. А и не могат да си отидат.
Бащата чу гласа на Роджър в съседната стая, затова взе да почиства и прибира нещата си. Влезе Том и поздрави:
— Здравей, тате! Работи ли добре? Мога ли да видя картината?
Томас Хъдсън му показа двете скици и Том заяви:
— Харесват ми и двете.
— Не харесваш ли едната повече от другата? — запита Дейвид.
— Не. И двете са прекрасни.
Бащата забеляза, че синът му бърза и мисълта му е погълната от друго.
— Как излиза? — осведоми се Дейвид.
— Страхотно! — отговори Том. — Ще бъде световен номер, ако го изиграем, както трябва. Сега всички от яхтата са в бара. Обработвахме ги целия следобед. Преди още да дойдат, се наговорихме с мистър Боби и стражаря. Дотам я докарахме, че мистър Дейвис се напорка, а аз се мъчех да го вразумя.