— Благодаря — каза тя. — Чудесна е така, както е изстудена.
— Одри — вметна Том, — сега си спомних за тебе. Ти идваше в ателието с мистър Рейбърн. Никога не отронваше ни дума. Ти и аз, татко и мистър Рейбърн ходехме на цирк и на конни състезания. Но тогава не беше толкова хубава.
— Сигурен съм, че е била — противопостави се Роджър. — Попитай баща си!
— Съжалявам, че мистър Рейбърн почина — продължи Том. — Спомням си много добре, когато загина. Беше убит от шейна, която изхвръкна от пистата за бобслей на един завой и се стовари върху зрителите. Преди това се беше поболял много тежко и с татко ходихме да го видим. След като оздравя, отиде на бобслейни състезания, макар да не трябваше да ходи. Не се случихме там, когато загина. Извинявай, Одри, ако този спомен те разстройва.
— Той беше мил човек — отговори Одри. — Споменът не ме разстройва. Нещастието се случи толкова отдавна.
— Спомняш ли си някого от нас двамата? — полюбопитствува Анди.
— Как ще си спомня, коннико? Още не сме били родени! — сгълча го Дейвид.
— Как можех да зная — оправда се Анди. — Нищо не си спомням за Франция. Не вярвам и ти да помниш много нещо.
— Аз и не претендирам. Томи помни Франция вместо нас. Един ден и аз ще помня тоя остров. Мога да си спомня и всяка таткова картина, която съм виждал.
— Спомняш ли си конните състезания? — запита Одри Том.
— Всички състезания, на които съм ходил.
— Понякога и аз ги посещавах — сподели девойката, — в Лоншан, и в Отьой, и в Сен Клу. Заседнали са някъде дълбоко в тила ми.
— Спомням си тила ти — закачи я Том. — И косата ти, която стигаше до кръста. Тогава седях два реда над тебе, за да виждам по-добре. Беше сив ден, каквито са повечето дни през есента, когато въздухът изглежда изпълнен със синкав дим. Намирахме се на горната трибуна точно срещу канавката с вода, а отляво оставаха канавката с палисадата и каменната стена. Финалът беше откъм нашата страна, ямата с вода се намираше откъм вътрешния паркур. Заставах постоянно над тебе или зад тебе, за да виждам по-добре, освен когато слизахме край бариерата.
— Тогава ти ми се струваше много смешно хлапе.
— Допускам, че съм бил смешен. Но ти никога не ми говореше. Навярно, защото бях толкова малък. Не беше ли все пак Отьой хубав хиподрум?
— Чудесен е. Там бях миналата година.
— Може би ще го посетим това лято, Томи — вметна Дейвид. — И вие ли ходехте с нея на конни състезания, мистър Дейвис?
— Не — отговори Роджър. — Аз бях само неин учител по плуване.
— Вие бяхте моят герой.
— А татко не беше ли вашият герой? — полюбопитствува Лндрю.
— Беше, естествено. Ала не можех да му посвещавам изцяло мечтите си, защото беше женен. Когато се разведе с майката на Том, написах му писмо. С пламенни думи изразих готовността си да заема мястото на майката на Том, доколкото бих била в състояние да го сторя. Не изпратих обаче писмото, защото той се ожени за майката на Дейви и Анди.
— Безспорно, отношенията между хората са сложни — заключи Том.
— Разкажете ни още нещо за Париж — замоли Дейвид. — Трябва да научим колкото се може повече неща, понеже скоро ще ходим там.
— Спомняш ли си как слизахме при оградата, Одри, и как, след като конете преминаваха последните препятствия, се устремяваха право към нас, ставайки все по-големи и по-големи, а копитата им тътнеха в тревата, когато профучаваха.
— И колко студено беше и как се трупахме около големите braziers, за да се постоплим и изядем сандвичите си от бюфета!
— Обичах есента — продължи Том. — Прибирахме се в къщи с карета, открита карета, спомняш ли си? Покрай Булонската гора и после покрай Сена, точно когато се стъмваше и запалените сухи листа миришеха, а влекачи мъкнеха шлепове по реката.
— Действително ли си спомняш ясно всичко това? Ти беше ужасно малък.
— Помня всеки мост на реката от Сюрен до Шарантон — заяви Том.
— Невъзможно.
— Не мога да изброя имената им. Но те са се запечатали в паметта ми.
— Не вярвам, че можеш да ся ги спомниш всичките. А и част от реката е грозна, грозни са и много от мостовете.
— Така е. Но аз живях там дълго време, след като се запознах с тебе, и татко обичаше да се разхожда по целия бряг на реката. И в грозните, и в красивите му части. Неведнъж съм ловил риба с приятели.
— Наистина ли си ловил риба в Сена?
— Наистина.
— Ловеше ли и татко ти риба?
— Не особено много. Понякога ловеше риба при Шарантон. Но много обичаше да се разхожда, след като привършваше работата си. Затова се разхождахме, докато аз капвах от умора, и тогава се прибирахме с автобуса. А когато имахме пари, наемахме такси или файтон.