И така те също заминаха. А Томас Хъдсън на път за в къщи се отби при Боби.
— Ще бъдеш дяволски самотен — каза Боби.
— Да — призна Томас Хъдсън, — ще бъда дяволски самотен.
14
Томас Хъдсън се почувствува нещастен веднага, щом момчетата заминаха. Ала си каза, че е естествено да тъгува за тях, затова продължи да работи.
Краят на света за един човек не настъпва така, както в една от големите картини, които беше нахвърлил мистър Боби. Той идва с един от негрите на острова, който се задава по пътя от местната пощенска станция с радиограма в ръка и казва:
— Моля, разпишете се на разписката. Съжаляваме, мистър Том.
Той подаде на раздавача един шилинг. Но чернокожият го погледна и го остави на масата.
— Няма нужда, мистър Том — рече той и си отиде.
Томас Хъдсън прочете радиограмата. После я пъхна в джоба, излезе и седна на верандата към морето. Извади бланката и я прочете повторно:
Синовете ви Дейвид и Андрю убити с майка им при автомобилна злополука край Биариц. Ще се погрижим за всички висящи въпроси до пристигането ви. Най-дълбоки съчувствия.
Радиограмата беше пратена от парижкия клон на нюйоркската му банка.
Дойде Еди. Беше научил вестта от Джоузеф, който пък я беше узнал от прислужниците в радиостанцията. Еди седна до Томас Хъдсън и процеди през зъби:
— Мама му стара, Том, как е възможно?
— Не зная. Предполагам, че са се блъснали в нещо или че друг ги е блъснал.
— Готов съм да се обзаложа, че Дейвид не е бил на кормилото.
— И аз така мисля. Но сега това вече е без значение.
Томас Хъдсън погледна гладкото синьо море и по-тъмните очертания на Гълфстрийма. Слънцето беше слязло ниско и скоро щеше да се скрие зад облаците.
— Допускате ли, че е карала майка им?
— Вероятно. Може би са имали шофьор. Каква е разликата?
— Предполагате ли че е шофирал Анди?
— Не е изключено. Майка му би могла да му разреши.
— Той е твърде самонадеян — добави Еди.
— Беше самонадеян — поправи го Томас Хъдсън. — Повече не е.
Слънцето клонеше на заник, пред него се стелеха облаци.
— При следната радиовръзка ще уведомим Уилкинсън да дойде утре рано, както и да ми запази място в самолета за Ню Йорк.
— Какво трябва да правя, докато отсъствувате?
— Ще се грижиш за имуществата. Ще ти оставя няколко, чека за идните месеци. Ако се надигне буря, вземи си достатъчно помощници за яхтата и за къщата.
— Ще направя, каквото трябва — обеща Еди. — Но сега ми идва да пратя всичко по дяволите.
— И на мене също — призна Томас Хъдсън.
— Остана ни Том.
— Засега — прошепна Томас Хъдсън и за първи път се вгледа право в дългата съвършена перспектива на пустотата, която се откриваше отпреде му.
— Ще се справите криво-ляво — насърчи го Еди.
— Положително. Кога не съм се справял?
— Можете да останете за известно време в Париж, а сетне да се прехвърлите в Куба и Том ще ви прави компания. Можете да продължите да рисувате там и това ще внесе промяна.
— Несъмнено — съгласи се Томас Хъдсън.
— Можете да тръгнете на път и това ще ви облекчи. Качете се на ония големи параходи, за които винаги съм мечтал. Пребродете света с тях. Нека ви отведат навсякъде, където отиват.
— М-да.
— Майка му стара! — изруга Еди. — Как дявол да го вземе може да са убили Дейвид?
— Не се коси, Еди — успокои го Томас Хъдсън. — Знаем ли какво ни носи утрешният ден!
— Майната му на всичко! — изръмжа Еди и килна шапката си на тила.
— Ще играем играта, както можем — заключи Томас Хъдсън.
Ала сега чувствуваше, че играта вече съвсем не го привлича.
15
Докато прекосяваше Атлантическия океан на изток с „Ил дьо Франс“, Томас Хъдсън узна, че адът не изглежда непременно такъв, какъвто са го описали Данте и другите големи художници на преизподнята, а може да бъде луксозен, уютен, многожелан кораб, който те отнася към страна, за където винаги си заминавал, тръпнещ от очакване. Този ад имаше много кръгове, ала те не бяха ясно очертани като кръговете на великия флорентински егоцентрик.
Томас Хъдсън се качи рано-рано на борда, за да избяга — чак сега си даваше сметка — от града, тъй като се страхуваше, че ще срещне хора, които щяха да му заговорят за злополуката. Надяваше се, че на кораба ще постигне що-годе примирие с горестта, сякаш не знаеше, че от горестта не могат да се получат отстъпки. Тя може да се излекува от смъртта и да се притъпи или упои с разни средства. Някои твърдят, че времето я лекува. Ала щом може да бъде излекувана от преживявания, по-слаби от смъртта, съществува вероятност горестта да не е истинска.
Едно от средствата, които притъпяват временно горестта, като притъпяват и всичко останало, е пиенето, а другото, което може да отклони мисълта от горестта, е работата. Томас Хъдсън беше изпитал и двете лекарства. Но знаеше, че алкохолът ще разруши способността му за творчески труд, а той беше градил толкова дълго живота си върху работата, че я считаше за едно от благата, които не би трябвало да изгубва.