„Нека фрицовете се разполагат в морето през идните четири дни — каза си той. — Кой знае дали рибата играе около тях, когато са се потопили при такова време. Докъде ли стига вълнението? В тези води се среща риба на всички дълбочини, до които се потопяват подводниците. Вероятно на рибите ще им е много забавно. Дъното на някои подводници трябва да е покрито с водорасли и мидички, та сигурно рибите ще се трупат около тях. Но при напрегнатия им график едва ли дъната им ще са много обрасли. Така или иначе, рибите ще се навъртат наоколо им.“ Томас Хъдсън се сети за миг колко ли ще е развълнувано днес морето и какви ли планини синя вода ще се надигат и ще рухват, разтърсвайки белите си гребени, но сетне отблъсна мисълта от себе си.
Котката, заспала върху одеялото, се събуди, щом мъжът посегна да я погали. Тя се прозина, изпъна предните си крака, после отново се сви на топка.
— Никога не попаднах на жена, която да става заедно с мене — рече си той. — А сега не намерих и котка, която да се събужда едновременно с мене. Продължавай да спиш, Бой. Във всеки случай излъгах дяволски. Срещнах една жена, която се събуждаше, когато се събуждах и аз, дори се събуждаше преди мене. Ти не я познаваш ти изобщо не познаваш жена толкова дяволски добра. Нямаш щастие, Бойз. Но да върви по дяволите всичко!
— Знаеш ли какво? Ще трябва да си намерим една добра жена, Бой. Бихме могли да се влюбим и двамата в нея. Ако се наемаш да я храниш ще ти я отстъпя. Ала още не съм срещал жена, която би могла да се храни със съсели дълго.
Чаят беше притъпил за малко глада му, но сега Томас Хъдсън отново се почувствува много гладен. Ако се намираше в морето, щеше да е закусил изобилно преди час, а вероятно час по-рано щеше да е изпил и голяма чаша чай. Докато се прибираха, морето беше прекалено развълнувано, за да готвят, та беше изял два сандвича с говежда консерва и дебели резени суров лук на мостика. Ала сега го измъчваше ужасен глад и Томас Хъдсън се ядосваше страшно, че няма нищо в кухнята. „Трябва да купя консерви и да ги държа тук за в случай, когато се прибера — каза си той. — Ще трябва обаче да осигуря и бюфет с ключ, за да бъда сигурен, че слугите няма да ги изядат, а аз не обичам да заключвам храната в къщи.“
Накрая си наля скоч с вода, седна в креслото и прочете натрупаните вестници. Почувствува как питието позалъга глада му и поуспокои нервната възбуда от завръщането в къщи. „Днес можеш да се почерпиш ако желаеш — каза си. — След като се явиш на доклад. При такъв студ няма да има много посетители във «Флоридита». Ще бъде хубаво отново да се озовеш там.“ Не знаеше дали да се храни във „Флоридита“ или в „Пасифико“. „Ще бъде студено в «Пасифико» — забеляза той. — Ще облека пуловер и палто, ще избера маса на завет до стената при бара, която ще ме запази от вятъра“.
— Иска ми се да обичаше да пътуваш, Бой — обърна се той към котката. — Бихме прекарали чудесно в града.
Бойз нямаше слабост към пътуванията. Изпитваше ужас, защото си въобразяваше, че ще я водят във ветеринарната лечебница. Продължаваше да се плаши от ветеринарните лекари. „Готс би се приспособил добре с автомобилите — рече си Томас Хъдсън. — Вероятно ще се оправи великолепно и с кораба, ако не се смятат водните пръски. Ще трябва да пусна всички котки навън. Ще ми се да бях им донесъл подарък. В града ще им купя коча билка, ако има, и довечера ще дам на Готс, Уили и Бой. Трябва да се намира още коча билка в чекмеджетата на шкафа в котешката стая, стига да не е изветряла и да е изгубила аромата си. Тя изветрява много бързо в тропиците, а кочата билка, която посадях в градината, няма изобщо никакъв мирис. Камо и ние като котките да разполагахме с нещо от рода на кочата билка, едновременно безвредно и действено — забеляза той. — Защо не разполагаме с подобно биле, от което да се опиваме?“
Котките лудееха по кочата билка. Бойз, Уили, Готс, братът на Френдлес, Литлес, Фърхауз и Таскфорс бяха до една наркомани. Принсеса — така слугите наричаха синята персийска котка Бейби — не се докосваше до коча билка. Така постъпваше и Ънкъл Уулфи, сивата персийска котка. Тя беше толкова глупава, колкото и красива, та поведението й може би се дължеше на глупост или ограниченост. Ънкъл Уулфи никога не опитваше нищо ново и душеше предпазливо всяка нова храна, докато другите котки изяждаха всичко и за нея не оставаше нищо. Ала Принсеса, която беше баба на всички котки и беше умна, деликатна, високопринципна, аристократична, много любвеобилна, се боеше от миризмата на кочата билка и бягаше от нея, сякаш олицетворяваше порока. Принсеса се отличаваше с изисканост и аристократичност, имаше сиво-синкава козина, златисти очи и изтънчено държане, притежаваше толкова голямо достойнство, че пристъпите й на разгонване напомняха увод, обяснение и накрая изложение на всички дворцови скандали. Понеже Томас Хъдсън беше видял Принсеса в любовна самозабрава не първия трагичен път, а след като беше достигнала зрелостта си на красавица, преминаваща внезапно от сдържано достойнство към необуздано сластолюбие, казваше си, че би желал, преди да умре, да изживее любовно приключение с принцеса, неотстъпваща по чар на Принсеса.