— Спитфайъри.
— Спити! Тогава ще си го представя в един спити.
— Само ще си създадеш главоболие.
— Не, няма. Виждал съм ги на кино. Имам няколко книги върху Кралските военновъздушни сили, получаваме и бюлетините на Британския информационен център. Съдържат много интересни неща, знаеш. Зная точно как е изглеждал. Вероятно е носел една от ония надуваеми спасителни жилетки, парашут, авиаторски дрехи и големи ботуши. Мога да си го представя точно. А сега трябва да се прибирам в къщи за обед. Няма ли да дойдеш с мене? Зная, че на Лутесия ще й бъде много приятно да те види.
— Няма. Дал съм среща на един човек тук. Благодаря много.
— Довиждане, стари приятелю! — сбогува се Игнасио Натера Ревельо. — Зная, че ще се справиш с нещастието, както трябва.
— Желанието ти да ми помогнеш беше трогателно.
— Не. Съвсем не беше трогателно. Обичах Том. Както го обичаше и ти. Както го обичахме всички.
— Благодаря за почерпките.
— Ще си ги върна рано или късно.
Той излезе. Отвъд него, откъм долния край на бара се приближи до Томас Хъдсън един от хората му. Беше мургав момък с късо подстригана къдрава коса и ляво око, чийто клепач висеше леко. Окото беше изкуствено, ала не личеше, тъй като държавата му беше предложила четири различни очи: кръвясало, леко кръвясало, почти бистро и бистро. Бяха му сложили леко кръвясало око и беше вече малко пиян.
— Здрасти, Том! Кога пристигна в града?
— Вчера. — После, говорейки бавно и почти без да движи устните си: — Трай си! Не разигравай дяволски комедии!
— Не разигравам. Само съм се понапоркал. Ако ме разпорят, ще намерят на черния ми дроб написана думата „безопасност“. Цар съм на безопасността. Знаеш. Чувай, Том, стоях до оня галфон англичанина и без да искам ви слушах! Наистина ли синът ти Томи е убит?
— М-да.
— Мамицата им! — възкликна момъкът. — Мамицата им!
— Не ми се приказва за случилото се.
— Разбирам те. Кога научи?
— Преди последното пътуване.
— Ах, верицата им!
— Какво ще правиш днес?
— Ще се храня в „Баския бар“ с двама приятели, сетне ще отидем дружно да си поразхлабим жилите.
— Къде ще обядваш утре?
— В „Баския бар“.
— Ще предадеш на Пако да ми се обади утре по пладне, нали?
— Непременно. Във фермата ли?
— Да. Във фермата.
— Не искаш ли да дойдеш с нас да си поразхлабиш жилите? Ще ходим в гарсониерата на Хенри.
— Може би ще дойда.
— Хенри е тръгнал на лов за бамбини. От закуска ги е загонил. Вече два пъти окъпа котето. Но се опитва да се откачи от двата бода, на които се надянахме. Докопахме ги в „Курзал“, но са ужасно кофти на дневна светлина. Не успяхме да намерим кьорава гърла. Градът е станал адски тафт. Хенри откара двата бода в гълъбарника за всеки случай и сега тръгна на лов за бамбини с Честната Лил. Взеха кола.
— Ще се справят ли?
— Не ми се вярва. Хенри си пада по оная малката. Малката, дето я брои всичкото време във „Фронтон“. Честната Лил не можа да я навие, защото малката се страхува от него: бил много голям. Честната Лил каза, че може да ми я пробута на мене. Но не може да я пробута на Хенри, защото малката се плашела от боя му и теглото му и от разни тинтири-минтири. Но Хенри се е запънал, защото му писна от двата бода. Сега е лапнал по тая малката и много е чивия. Точно така. Чивия е по нея. Но навярно вече я е забравил. Ще трябва все пак да кльопа, та ще се видим в „Баския бар“.
— Накарай го да се храни — препоръча Томас Хъдсън.
— Едва ли ще успея. Ти би могъл да го накараш. Аз не мога. Но ще го замоля да хапне. Ще настоя. И сам ще дам пример.
— Кажи на Пако да го накара да се храни!
— Виж, това е умно хрумване! Вероятно Пако ще го накара да се храни.
— Не смяташ ли, че ще е огладнял след всичко това?
— Ти смяташ ли?
Точно тогава в бара влезе най-едрият мъж, когото Томас Хъдсън познаваше, с най-веселия нрав, най-широките плещи и най-изисканите обноски. На устата му грееше усмивка, на челото блестяха едри капки пот въпреки студения ден. Той изнесе ръка за поздрав. Беше толкова едър, че всички останали в бара изглеждаха като недорасли. Усмихваше се приветливо. Носеше стари сини панталони, кубинска риза, падаща свободно над панталона, обуща с гумени подметки.
— Том — провикна се той, — сине майчин! Тръгнали сме да дирим бамбини.
Красивото му лице се изпоти още повече, щом престана да се охлажда от вятъра.
— Педрико, и на мене едно от тия! Двойно. Или още по-голямо, стига да ги правиш по-големи. Не очаквах да те заваря тук, Том. Чакай, щях да я забравя. Тук е Честната Лил. Ела насам, хубавице.