Щом височината на тона започна да намалява и да затихва, докато накрая престана, песента на Йо свърши. Дишаше тихо, равномерно, а очите й бяха затворени. Ой се изтръгна от прегръдката й, стана от леглото и отиде несигурно до отворения прозорец.
През града повяваше лек бриз. Той отпусна ръце на перваза и се наведе напред, за да поеме топлия въздух. Косата бе полепнала по челото му, гърдите и краката му лепнеха от пот. Вдиша дълбоко. Бризът се бе надигнал откъм морето и островите, бе навлязъл през сушата, около и през планината, надолу през тесните улици на Стария град. Беше посред нощ, в ранните часове, дълго преди изгрев, все още топло от изминалия ден, в очакване на следващия.
Улицата под прозореца бе пълна с хора. В пространството пред студиото на Йо се бе събрала тълпа, която се разливаше по улицата и в двете посоки. От близките къщи и апартаменти се стичаха още хора, а лицата им бяха обърнати към далечната планина — дълбока сянка на фона на нощното небе. Вслушваха се за още от музиката й. Група жени се смееха заедно, децата бяха излезли навън, наметнати със завивките си, в лекия ветрец мъждукаха фенери, неколцина мъже обикаляха и наливаха на останалите по нещо за пиене.
Зад Ой, на леглото, Йо бе заспала. В съня лицето й беше спокойно, незащитено от гордост и амбиция, излъчваше скромност и — по начин, който никога дотогава не бе виждал — доброта. Дишаше дълбоко и равномерно с леко движение на гърдите.
Ой седя до нея до сутринта, наблюдаваше я как спи, слушаше щастливата тълпа отвън, докато хората бавно се пръскаха. Планината мълчеше. Когато слънцето изгря, Ой се облече и слезе пеш до пристанището. Не изчака идването на кораба за Салей, а хвана първия ферибот за деня, отплаващ за място, което му бе неизвестно, някъде сред простиращите се до безкрай прекрасни острови, изгубени във ветровете на Архипелага.