Джони влезе на пръсти в болничната стая. Отначало не видя професор Казан. Той лежеше заобиколен с книги и не усети, че има посетител. Мина най-малко минута, преди да го забележи. Тогава бързо остави книгата и протегна гостоприемно ръка.
— Радвам се да те видя, Джони! Благодаря ти за всичко. Поел си твърде голям риск.
Джони не понечи да отрече. Рискът се оказа далеч по-голям, отколкото си представяше преди седмица, когато потегли от острова. Ако знаеше, може би… Но важното бе, че успя.
— Радвам се, че отидох — само каза той.
— И аз — рече професорът. — Според сестрата хеликоптерът на Червения кръст е пристигнал тъкмо навреме.
Настъпи продължително, неловко мълчание. После професор Казан продължи:
— Харесаха ли ти жителите на Куинсланд?
— О, чудесни са, макар да мина доста време, преди да ми повярват, че идвам от Острова на делфините.
— Не се изненадвам — каза сдържано професорът. — А какво прави, докато беше там?
— Не помня в колко телевизионни и радиопредавания трябваше да участвувам, до гуша ми дойдоха. Но най-хубавото беше сърфингът. Когато морето се успокои, ме заведоха на брега и ми показаха наистина всички номера. Сега съм доживотен почетен член на Куинсландския сърфклуб — добави гордо той.
— Това е чудесно — отвърна професорът някак разсеяно. Ясно беше, че нещо се върти в ума му. Накрая изплю камъчето: — Виж какво, Джони. Последните няколко дни, докато лежах тук, имах време да помисля за много неща. И взех доста решения.
Това прозвуча малко застрашително и Джони се почуди какво ли ще последва. Професорът продължи:
— Доста се тревожа за бъдещето ти. Вече си седемнайсетгодишен и е време да погледнеш напред.
— Знаете, че искам да остана тук, професоре — каза Джони разтревожен. — Всичките ми приятели са на острова.
— Да, зная. Но става дума за нещо много важно — за образованието ти. ОСКАР може да ти помогне, но само донякъде. Ако искащ да правиш нещо полезно, ще трябва да специализираш и да развиеш заложбите си. Съгласен ли си?
— Сигурно е така — отговори Джони без въодушевление. Накъде ли биеше професорът?
— Предлагам следващия семестър да те запишем в Куинсландския университет — каза професорът. — Не ме гледай така уплашено. Не е на другия край на света. Брисбън е само на час път оттук и ако искаш, ще се връщаш всяка седмица. Не можеш да прекараш цял живот в гмуркане из рифа.
Джони помисли и реши, че няма нищо против да опита, като дълбоко в себе си знаеше, че професорът е прав.
— Ти имаш способности и амбиции, които са ни крайно необходими — каза професор Казан. — Липсват ти дисциплина и познания. Ще получиш и двете в университета. Тогава ще можеш да играеш голяма роля в плановете ми за бъдещето.
— Какви планове? — попита Джони обнадежден.
— Смятам, че знаеш за повечето от тях. Те се свеждат до едно — взаимна помощ между хора и делфини за благото и на двете страни. През последните месеци направихме няколко открития в областта на сътрудничеството ни, но това е само плахо начало. Насочване на рибни пасажи, лов на бисери, спасителни операции, крайбрежно патрулиране, оглеждане на потънали кораби, водни спортове — стотици са начините, по които могат да ни помогнат делфините. А има и много по-значими неща… — За миг се изкуши да спомене за катастрофиралия в далечната каменна ера космически кораб. Но двамата с Кийт бяха решили да не казват нищо, докато не разполагат с по-подробна информация. Корабът беше таен коз на професора. Щеше да го използва в решаващия момент, когато почувствува, че е време да увеличи бюджета си, ще представи делфинския мит на Космическата администрация и ще зачака парите да потекат…
Гласът на Джони го изтръгна от унеса му.
— А косатките, професоре?
— Това е дългосрочен проблем, сега ми е трудно да ти отговоря. Електроприучването е само едно от средствата, които ще трябва да имаме предвид, когато определяме най-правилната политика. Но ми се струва, че съм намерил окончателното решение.
Той посочи към ниската маса в другия край на стаята.
— Донеси глобуса.
Джони донесе глобуса и професорът го завъртя около оста му.
— Виж тук. Мисля си да направим резервати — само за делфини и никакви косатки. Средиземно и Червено море са очевидно местата, от които трябва да започнем. Ще са необходими само стотина мили преграда, за да ги отделим от океаните и да ги направим напълно безопасни.
— Прегради ли? — попита недоумяващо Джони.
На професора му беше приятно да разговаря. Въпреки предупреждението на сестрата, той бе склонен да приказва с часове.