Горан Петрович
Островът
Пристигането на кораба, защо децата са по-гласовити от възрастните
През деветото лято на нашето пребиваване на Острова, на разсъмване, като кораб, който горделиво предупреждава с кърмовия топ влизането си в пристанището, сърдит звук разпори мрежата на тишината. Наскачахме от постелите и изтичахме колкото се може по-бързо. По-късно разпънатите нишки бяха изчезнали, богатият улов от роса чезнеше в пясъка, а сънищата, сякаш останали без дъх, се мятаха в тревата. И този път се потвърди, че не сгрешихме, когато направихме нашата колиба точно до входа на Пещерата. Успяхме да спасим малкото останали сънища благодарение на близостта до нейната тиха вътрешност.
Предизвиканото от изстрела раздвижване доведе до допълнителна щета. Гледката от източния прозорец се изкриви, внезапно падналият мрак предизвика пърхане на птиците из целия Остров, а страховете изровиха опасни, стръмни ровове. По едно от тези сънни дерета се спуснахме към Лунната котловина, нехаейки за натъртванията и драскотините. В края на краищата изскочихме на сребърния пясък, заливан от Океана, и тук, пред хоризонта, се спряхме. Недалеч от брега, в началото на далнината, там, където по-долните струи решат островната вода от водата на морската шир, се люлееше кораб, каравела със спуснати платна — вятърът тази сутрин някак не смогваше да си върши работата — флаговете на мачтите бяха смъкнати така, че не се различаваха. Все пак, доколкото можеше да се види, това не беше обикновено посещение. Приливите и по-рано ни бяха докарвали събития и предмети, и по-рано идвали гости с обикновени лодки, някои и плувайки. Никой не беше се приближавал обаче с толкова голям кораб може би заради околните скали, може би защото се намирахме встрани от морските пътища, въпреки че най-вероятно защото изобщо не бяхме отбелязани на навигационните карти.
Ясно се виждаше, че димът от топовния изстрел все още пълзи нагоре, а от дясната страна на кораба се спуска лодка с четири весла и с очевидното намерение да сложи край на нашето чакане.
— Добре, че спасихме малко сънища — казах на жена си, колкото да не мълчим.
— Спомняш ли си, когато голямата хала напълно разкъса мрежата на тишината. Ако не беше Пещерата, щяхме да останем без цяла зала със сънища? — каза тя по същата причина.
Нашето момиченце, разбира се, не можеше да се преструва като възрастните и попита на глас онова, което ние от четвърт час се питахме наум:
— Кой идва при нас?
Пристигането на лодката, смутено казахме нашите имена
Вълните отнесоха лодката малко по на изток от нашето любопитство. Въпреки това можеше да се различи как изскачат пет човешки фигури и с тренирани движения я измъкват на пясъчния бряг. Посетителите се оглеждаха наоколо още известно време, като че ли отдавна не бяха виждали утро и се запътиха към нас. В знак на добра воля и ние се запътихме към тях. Горе-долу по същото време подухна лек вятър и силуетите някак си се оформиха.
Новодошлите се предвождаха от едър мъж с колоритни дрехи, окичени с копчета, дантели и кръстосани ленти. На главата си носеше шапка с голяма периферия. От периферията до средата на лицето му падаше сянка, която после се губеше в брадата, чиито побелели власи стигаха почти до кръста. На кръста си имаше меч, но жена ми съвсем естествено, по женски забеляза:
— Няма съмнение, виждам как се развява, онова на ръкавите му е истинска португалска дантела!
Зад високия мъж вървяха двама души. Първият беше кривокрак, със скромен ръст и облекло, отличителното у него беше смешна двурога шапка, уморено килната към тила. Вторият беше доста пълен, би могло да се каже: в по-малка степен от обикновена пълнота, а в по-голяма — от наперената си стойка. Пред него силно биеше на очи бляскавото сияние на златната верижка на часовника, пъхнат в джоба на вталения му елек. На няколко крачки зад всички бавно вървяха последните двама гости. Онзи с тъмния костюм, с грижливо подстригана брада и очила, беше потънал в размисъл и това му пречеше да върви бързо. Петият пътник всъщност беше гостенка — светлокоса и неприлично облечена. Високите й токчета постоянно затъваха в пясъка и изглеждаше, че както се беше задъхала, щеше да остане без сили, докато стигне до нас.
Познавах добре Лунната котловина. Застанахме на разстояние точно от милион песъчинки. Оставих по-нататъшното наблюдение на чужденците на жена си и на нашето момиченце. Аз се опитвах да разбера какво впечатление правим ние. По изразите на лицата им подозирах, че не особено добро. И тримата бяхме боси, облечени със скромни роби от обикновено платно. Наистина жена ми носеше огърлица от най-хубавите люспи на морския таралеж, наречен Усукания шум, а детето както винаги имаше детска усмивка. Всичко това обаче не трогваше чужденците. Затова не се учудих особено, когато първият някак студено попита: