И изчезна като продължаваше да се смее. Вратата се блъсна отново.
— Здраво ви е пипнала — подхвърли Бейкър.
Пърсел не обърна внимание на забележката и Бейкър продължи:
— Авапуи сигурно ме чака.
— Ще те придружа.
Повървяха известно време мълчаливо по Западния булевард. По едно време Пърсел каза:
— Трябва да вземем решение да настелим отново пътя. Иначе при следните дъждове не ще може да се движим.
— Според мене — каза Бейкър, — всеки трябва да се погрижи за участъка, който води до съседа му. Например вие ще настелите до Джонсън. Джонсън до мене. Аз до Джонс, а Джонс до Хънт.
— Не — възрази Пърсел. — При тоя ред ще има добри и лоши участъци. По-добре ще е всички, включително и жените, да работим по един час на ден. Всеки ще донесе камъни от плажа. За петнадесет дни ще свършим работата.
При всяко минаване по Западния булевард от един месец насам постоянно говореха за пренастилането му. Но нищо не бяха решили досега. Обзело ги бе безгрижието и нехайството на тропиците.
От колибата на Джонсън се чуваше някаква олелия и Пърсел долови острите крясъци на Тайата, които заглушаваха треперливия глас на стареца.
— Гледай ти! — каза Бейкър.
И добави:
— Много ми се иска да зная какво му разправя.
Пърсел наостри слух.
— „Свинско чедо“… „скопен петел“… „мише семе“…
— Гледай ти! — каза Бейкър.
Авапуи и Ивоа бяха седнали на прага пред колибата на Бейкър. Щом видяха своите тане, и двете станаха и тръгнаха да ги посрещнат.
— Отивам у Омаата — каза Пърсел.
— Внимавай, мъжо! — засмя се Ивоа.
После добави:
— Аз се прибирам.
— Ще те изпратя — каза веднага Авапуи.
Откато беше бременна, Ивоа не можеше да направи една стъпка из селото, без да бъде придружена от някоя ваине. Отнасяха се към нея с повече уважение, отколкото пчелите проявяваха към царицата си.
Щом остави Ивоа, Пърсел ускори ход. Страхуваше се, че всеки миг отнякъде може да изскочи Итя. Вратата на Джонс беше широко отворена, а самият Джонс седеше съвсем гол и ядеше; Амурея беше зад него. Като видя Пърсел, той вдигна дясната си ръка с такава радост, сякаш не бе го виждал от два дни. Усмихна се и Амурея. Джонс беше с възчервеникави коси, а тя беше от възможно най-черните. Но и двамата имаха еднакво наивно изражение, еднаква доверчива усмивка. Пърсел се спря и ги обгърна с поглед. Успокоително беше да отмори погледа си с тях.
— Не сте ли се хранили? — запита оживено Джонс.
— Отивам у Омаата.
— Ще ви удуши — подхвърли със смях Джонс. — Слушайте, ще ви кажа една чудесна хитрост. Когато ви притисне в обятията си, напънете мишците на гърба, раменете и гърдите си и стойте така докато ви прегръща. Ето как, гледайте!
Стана, изпъна до невероятност мишци, остана така и се изчерви цял.
— Забрави да дишаш! — забеляза със смях Пърсел. Така именно може да се задушиш!
— Ами! — отвърна Джонс и си отдъхна така, сякаш изпразваха мех. — Чудесно средство е. Опитайте и ще видите.
— Ще опитам — каза Пърсел.
Първото нещо, което Пърсел видя като влезе у Омаата, беше собственото му кресло. Изложено беше насред стаята и той трябваше да направи сериозно усилие, за да не прояви невъзпитаността да го гледа прекалено дълго. Не му остана впрочем и време да продължи усилието си. Ръцете на Омаата се сключиха зад него и той се почувствува погълнат, смазан, почти разтопен в страхотна баня от плът.
Пусни ме — извика той щом успя да си поеме дъх.
— Чеденцето ми — извика Омаата.
Вдигна го като перушинка от земята и ревящият й глас го обсипа с водопад от нежности. Но тъй като гърдите й затискаха ушите му, той чуваше много отдалеко глухите й гугукания. Притиснат до нея от огромните й ръце, със смазани ребра и гръб, с глава потънала между чудовищните кълба на гръдта й, Пърсел се задушаваше.
— Ще ме удушиш! — извика той.
— Чеденцето ми! — повтори умилостивена тя.
И тъй като състраданието събуди у нея нов прилив на нежност, още повече го стисна.
— Омаата!
— Чеденцето ми! — викна тя и изгука като гълъб.
Най-после го пусна, но го сграбчи изведнъж под мишниците и го вдигна до лицето си.
— Сядай — каза тя като го залюля във въздуха, за да прехвърли краката му над стола, после го пусна доста грубо на земята откъм другата страна. — Седни, Адамо, чеденце. Отидох да донеса твоето кресло, за да седиш удобно докато чакаш Меани.
Това било, значи! Каква невероятна любезност! Да довлече до тук тази тежка и грамадна мебел! Но щеше да забрави да му я върне. И след две седмици креслото щеше да е тук… За да му даде възможност да седи на него половин час, щеше да му го отнеме цели петнадесет дни… „Разсъждавам като перитани — каза си с угризение Пърсел. — Колко съм дребнав! Важното е топлотата, поривът…“