Омаата седна на пода до креслото и като сложи едната си ръка на земята зад гърба, а другата на коляното си, се закова в спокойната таитянска поза за почивка, от която Пърсел толкова се възхищаваше. Колко едра беше! При все че седеше на цяла стъпка и половина по-високо от нея, огромните й очи бяха наравно с неговите. Безмълвна, неподвижна, тя приличаше на исполинска статуя, седнала върху стъпалата на престол.
— Скелетът дойде да търси Джоно — каза тя като видя, че Пърсел се оглежда. — Може да идат на лов. Взеха пушки.
— Знаеш ли защо ме вика Меани?
— Не.
Тя замълча, доволна, че може да не говори, а само да го гледа. Това възхищение най-после стана неприятно на Пърсел и той каза:
— Нямаш ли огърлица от шишарки на панданус?
— Имам.
— А защо не я носиш?
Тя се засмя, очите й светнаха невероятно лукаво.
— Днес не я нося.
— Защо?
Тя се разсмя още повече като откри здравите си зъби на човекоядка.
— Адамо ми е чедо — продължи да се смее Омаата. Адамо не е тане, когото желая.
— Не бъди тайнствена — каза Пърсел.
— Не съм тайнствена. Шишарките на пандануса — обясни красноречиво тя — поглъщат уханието на тялото и го предават заедно със собствената си миризма.
— После?
— Тази смесица е страшно упоителна. Щом някой мъж се наведе и я хване, прищява му се да играе.
И добави:
— Аз носих моята огърлица оная нощ, когато валя силният дъжд.
— Коя нощ? — запита Пърсел.
Омаата престана да се усмихва, по лицето й се спусна сянка от тъга, като че времето, което припомняше, беше отдавна минало.
— Нощта Оата на голямата пирога. Когато играх, за да взема Джоно.
Последва мълчание.
— А може ли… може ли човек да й устои?
— Има две неща — отвърна важно Омаата. — Огърлицата. И кожата.
Пърсел се усмихна.
— Защо се усмихваш, Адамо? — запита сериозно Омаата. — И кожата трябва да е добра. Иначе сместа не струва.
— Ами ако струва?
— Таитянин не може да устои.
— А перитани?
— Перитани като големия главатар може би. Може би и Скелетът. Но Джоно не може. Нито Уили, нито Плъхчето…
Погледна го:
— Нито моето петленце с червените бузки.
— За мене ли става дума? — запита Пърсел като вдигна вежди.
— Не лъжи с очи, чеденце — отвърна Омаата.
Изведнъж прихна да се смее, превита на две — грамадните и закръглени рамене се разтърсваха на пресекулки, гърдите и се повдигаха в широка дъга, като вълните на Тихия океан.
— Знам! — изгърмя тя като водопад. — Знам за Итя! И Меани знае! И Ивоа!
— И Ивоа ли? — извика Пърсел, когато успя да заговори пак. — Кой й е казал?
— Кой друг, ако не Итя? — отвърна веднага Омаата с просълзени от удоволствие очи. — Ох, петленце, как изглеждаш само!
— Това е… това е непочтено! — извика Пърсел на английски.
После продължи възмутено на таитянски:
— Защо ще приказваме за Итя? Аз не съм играл с нея.
— Знам! — изрева Омаата като се задушаваше от смях; раменете й се разтърсваха от хълцане, сълзи струяха по едрите й бузи. — Всички знаят, маамаа пеританче! И никой не разбира защо оскърбяваш така Итя!
После добави:
— Но все пак Итя казва, че няма да устоиш още дълго.
— Така ли казва? — извика яростно Пърсел.
— Ох, петленцето ми с червените бузки! — провикна се Омаата с лъснало от сълзите лице, без да може да овладее гърчовете, които разтърсваха грамадното й тяло. — Ох, сърдитото ми петленце! И аз мисля, че няма да устоиш още дълго! Ивоа също!
— Ивоа ли? — учуди се Пърсел.
— Какво чудно има в това, човече?
Тя се успокои постепенно, загледа със засмени очи Пърсел и протегна към него едрите си ръце, с разперен палец и обърнати нагоре длани, сякаш му поднасяше някаква очевидна истина.
— Ивоа — каза важно тя — очаква бебето след два месеца.
Настъпи мълчание. Значението на тези думи проникна постепенно в съзнанието на Пърсел.
— Все пак — продължи след малко той, — нали помниш… в оня ден, когато разглеждахме острова… седяхме в подножието на смокинята и Ивоа каза на Итя: „Адамо е тане на Ивоа…“
— Ох, глупавото ми петленце! — отвърна Омаата. — Каза го само защото Итя те ухажваше пред всички.
Пърсел я погледна смаян. Не го бе казала, значи, от ревност, както предполагаше той, а само за да напомни на Итя таитянския етикет! „Дали разбирам наистина таитяните? — запита се Пърсел, обзет от съмнение. — Колко ли такива грешки трябва да съм направил? И каква пропаст дели техните разбирания от нашите! Думата «прелюбодеяние» очевидно няма никакъв смисъл за тях.“