Светлият квадрат на вратата се затъмни изведнъж от мургавата снага на Меани, осветена изотзад, тънка, с широки плещи и изправена глава. Той се спря величествено на прага. Пърсел стана и тръгна към него.
— Адамо, братко! — извика Меани.
Сложи ръце на раменете му, наведе се и потърка буза о неговата. После отстъпи с протегнати ръце и го изгледа нежно и сериозно.
— Ето ме тук, дето поиска да дойда — каза неловко Пърсел. — И все пак не разбирам — добави след кратко замълчаване той — защо не дойде ти у дома.
— В мъчни времена живеем — отговори Меани, като махна неопределено и красноречиво с ръка.
Пусна раменете на Пърсел и се обърна към Омаата.
— Извади обицата ми, Омаата.
Единствената обица на Меани беше зъбче от акула, провесено на прокарано през ухото му лианово лико. Ликото беше вързано на двоен възел, който дебелите пръсти на Омаата развързаха доста мъчно. След като го развърза, тя дръпна единия край. Но ликото не мръдна. Зараснало бе в плътта.
— Извади само зъба — каза Меани като се понамръщи — и го нанижи на друго лико. — Адамо — продължи той, — ще трябва да ти пробием ухото.
— На него ли ще го дадеш? — извика Омаата, като че се възмущаваше от този подарък.
— Да — отвърна твърдо Меани.
Това „да“ не търпеше възражение. Омаата погледна бегло и каза безучастно:
— Отивам да потърся лико и игла.
И излезе от стаята. Пърсел я чу да рови из вещите в навеса, който й служеше за кухня.
Тъй като Меани продължаваше да мълчи, без да отделя поглед от него, Пърсел запита:
— Не е ли обицата на баща ти?
— Същата — отвърна Меани. — Подари ми я, когато тръгнах с тебе.
— А пък ти я даваш сега на мене! — забеляза смаяно Пърсел.
Меани кимна. Пърсел го гледа известно време, без да продума. Разбираше необичайността на подаръка, но не можеше да схване точното му значение, а не смееше да попита. Таитянските правила за поведение бяха особено строги: който получава подарък не биваше да разпитва, да проявява радост или да благодари. Стоеше безучастен и примирен като жертва.
Омаата се върна, стиснала с устни ликото със зъба на акулата. В дясната си ръка държеше игла за зашиване на корабни платна, излишно дебела, както се стори на Пърсел, а в лявата ръка факла, която подаде на Меани. После, бавно и тържествено, поднесе към пламъка върха на иглата.
— Обърни се, Адамо — каза тя като хвана края на ухото му и го отдалечи от врата.
Пърсел почти не усети убождането, но чу ясно лекото прашене на изгорената кожа. Когато Омаата прокара и завърза ликото, тежестта на зъба дръпна ухото и Пърсел изпита остра болка, която не намаля през следващите минути.
Меани го погледна самодоволно. Не бе се усмихнал нито веднъж, откато бе влязъл в стаята.
— Не съм обядвал още — подхвърли той.
Обърна се и тръгна към вратата.
— Меани!
Той се обърна.
— Меани — каза Пърсел, — Скелетът дойде да ме види.
Меани погледна Омаата и Омаата тутакси заяви:
— Отивам. Мой ред е да ида за вода. Отивам с Уили и Ропати.
И излезе бързо от колибата.
— Дойде да ме види на Въжения бряг — поясни Пърсел.
— Знаем — отвърна Меани.
Следяха го, значи. Него или може би Скелета. Както и да е, впечатлението, което имаше, когато се връщаше от Въжения бряг, беше правилно. Из всеки шубрак вече гледаха очи.
— Какво искаше? — запита Меани.
Пърсел се учуди от този толкова пряк въпрос. Но не беше време за учтивости. Лицето на Меани беше сериозно и напрегнато.
— Попита дали Уили, Ропати и аз ще се присъединим към вас.
— И ти каза „не“? — запита Меани.
— Казах „не“.
— А Уили?
— И той каза „не“.
— А Ропати?
— Ще постъпи като нас.
Настъпи кратко мълчание. После Пърсел каза:
— Скелетът може да изпревари вашето нападение.
Меани го погледна втренчено и замълча, сякаш чакаше приятеля си да му каже още нещо. Но тъй като Пърсел мълчеше, той добави:
— Така мислим и ние.
След това кимна леко и си отиде. Пърсел не продума и излезе след него. Ухото го болеше, а щом мръднеше глава, зъбът го удряше по бузата.
По Западния булевард слънцето бе огряло черните камъчета на пътеката, а земята беше изпъстрена тук-там от сенките на разлюлените от вятъра палми. Колко спокойно беше всичко! Смяната за вода бе заминала. Жителите на острова обядваха или почиваха. Итя сигурно го дебнеше някъде из окрайнините на гората. Тайата ругаеше Джонсън. Мезън навярно се разхождаше по мостика си. Джоно и Скелетът бяха на лов. Ивоа почиваше в леглото и мечтаеше за бъдещото си дете. Беше горещо. Хубав ден, като толкова други откато островът бе изникнал из водите на Тихия океан. Въздухът ухаеше на цветя, на топла пръст, на близкото море. Всичко беше така мъничко, така всекидневно, така успокояващо! Двадесет и седем души! Най-малкото островче в Тихия океан! Жени и мъже, със свои планове, със свои дребнички грижи: Скелетът се тревожи от една пъпка, Ваа мисли за важността си на острова, Ропати за мишците си, Уили за настилането на Западния булевард, а пък аз, от осем дни насам — за плъзгащата се стена…