Видя отново лицето на Меани, когато му подари обицата: строго, почти сурово. Не беше вече лице на приятел, а на боец. Забелязал го бе още в Таити. Тези толкова кротки хора можеха да се превърнат изведнъж в диваци. Закръглените им черти и кадифени очи можеха да излъчват омраза. Припомни си Мата, брата на Оту, когато се бе завърнал от битка в планината, уловил за косата главата на врага си. Набучил я бе на копие пред входа на колибата си и всяка сутрин я заплюваше и й държеше пламенни, оскърбителни речи. „Свинско чедо — казваше презрително той, — искаше да ме убиеш, а? Но не излезе по-силния от двама ни! Аз те убих! Няма вече да виждаш слънцето! Да ловиш риба! Да танцуваш! Главата ти е кратуна, от която пия! Жена ти е моя робиня и аз си играя с нея, когато искам! И както си искам! А през това време ти си набучен на копие пред вратата ми!“ При това този Мата беше във всекидневния живот най-кроткият, учтив и гостоприемен човек. Какво не измисляше, за да направи удоволствие на Адамо.
Още преди да стигне до колибата на Джонс, Пърсел чу, че някой тича подир него. Обърна се. Беше Итя, на тридесетина метра зад него; тичаше с все сила да го настигне. Чудното беше, че не се криеше, не изникна от някой храсталак, а тичаше посред пътеката, дето всеки можеше да я види.
— Адамо! — извика тя.
Успя да зърне най-после лицето й. Беше разстроено от уплаха.
— Какво има? — извика й той, като тръгна бързо към нея.
— Скелетът! — викна отдалеко тя, сложила ръка на сърцето си, запъхтяна, с обезумял поглед, с почти посивяло личице.
— Какво има?
Пърсел също затича. В няколко мига стигна до нея, улови я за раменете и я разтърси.
— Казвай! Говори! — изкрещя той.
— Скелетът! — заекна тя, с побелели, разтреперани устни. — Скелетът и другите… с пушки… в къщата на таитяните.
— Господи! — извика Пърсел.
Остави Итя и хукна като луд. Никога Западният булевард не бе му се сторил толкова дълъг.
Отмина колибата на Хънт. Пред Уличката на канарата видя Файна, жената на Уайт, изплашена, облегната до една кокосова палма. Погледна го, махна неопределено с ръка, когато той профуча като вихрушка край нея, но не каза нито дума.
Той тичаше отчаяно, с разтуптяно сърце, всеки миг очакваше да чуе гърмежи.
Когато стигна до насипа около къщата на таитяните, остана смаян от тишината и неподвижността, които владееха там. Строени пред шестимата таитяни, петимата перитани от мнозинството, с пушки в ръце, ги бяха приковали на място. Пърсел забеляза, че освен пушката в ръка, Мак Лауд и Уайт имаха и още по една — на рамо.
Таитяните били изненадани около огъня, дето закалявали плоските върхове на копията си. Всички държаха в ръка дългите тесни оръжия с дръжки от червеникаво дърво, които изглеждаха жалки и смешни пред пушките на англичаните. Не мръдваха, лицата им не издаваха никакво вълнение.
— Мак Лауд! — викна Пърсел като се втурна между двете редици.
— Горе ръцете! — каза Мак Лауд и насочи с невероятна бързина пушката си към него. — Горе ръцете, Пърсел, и вървете при черните.
— Ти си луд! — извика Пърсел, без да мръдне.
Тънък като клечка, превит на две, запъхтян, с посивяло лице, прилично повече от всякога на мъртвешка глава, Мак Лауд стоеше, долепил пушка до десния хълбок. Пърсел забеляза, че ръцете му непрекъснато треперят. „Ще стреля“ — помисли светкавично той. Вдигна бавно ръце и отиде да застане между Меани и Тетаити. Мак Лауд въздъхна и наведе цевта на пушката си.
— Смъдж — каза той със странно тих и запъхтян глас, — прицели се в тоя момък и ако мръдне, запрати му един куршум в черепа.
Смъдж долепи до приклада мишата си муцуна и зачака. Алчно пламъче играеше в жестоките му очи.
— Е-е, по-полека, сине! — подхвърли Мак Лауд, без да обърне глава. — Не е работа белите да се самоизбиват, ако може да се избегне. Добре ще сторите да мирувате, Пърсел — продължи той, — защото Смъдж с голяма радост ще се ожени за вдовицата ви.
Вдигнал ръце до раменете си, Пърсел гледаше Смъдж право в очите.
— Помни, че имаш само един куршум — каза студено той.
Точно в този миг в окрайнината на гората, зад пеританите, се чу шум от стъпки и чупене на клони. Няколко посивели от уплаха женски лица надзърнаха между дърветата. Смъдж пребледня. Замига с малките си очички, по носа му започна да струи пот, имаше враждебно и смутено изражение. „Уплаши се — помисли Пърсел. — Не знае, че Омаата е за вода.“