— Пърсел — каза Мак Лауд със същия глух глас, — кажете на тия маймуни да захвърлят сечивата си на земята.
Пърсел преведе. Видя, че очите на Тетаити потърсиха над главата му, тези на Меани. Ни един от двамата не продума, но Пърсел остана все пак с впечатлението, че се съвещават. После, с присъщия си спокоен и отмерен глас, Тетаити заговори… Държеше се почти небрежно, сложил длан на хълбока, отпуснал на единия крак цялото си тяло, стиснал в ръка копието. Не поглеждаше Мак Лауд и тежките клепачи, закрили почти наполовина очите, му придаваха унесено и вглъбено изражение.
— Братя — каза той, — ясно е, че пеританите ще стрелят. Но ние сме шест, а с брат ни Адамо седем души. Неприятелите имат само пет пушки. Изслушайте ме внимателно. Двамата, които ще останат живи, не трябва да хвърлят копията и да започнат борба. А да избягат и да се скрият в храстите. После трябва да избият враговете един по един. Така — завърши важно той — ще отмъстят за нас.
Последва мълчание. Пърсел запита:
— Какво да кажа на Скелета?
— Каквото искаш. Това свинско чедо не ме интересува.
Това не беше самохвалство. Беше буквално вярно. Тетаити се бе примирил с мисълта, че ще умре. Грижеше се само да бъде отмъстен посмъртно.
Пърсел погледна Мак Лауд.
— Убедени са, че ще стреляте — каза на английски той. — И предпочитат да умрат с оръжие в ръка.
— Толкова време ли му трябваше да каже тия думи? — изръмжа Мак Лауд.
— Да — отвърна твърдо Пърсел.
Мак Лауд се чувствуваше неудобно. Уверен в пушките си и убеден, след бурята, която ги бе настигнала още на „Блосом“, че черните са страхливи, той мислеше да сломи съпротивата им щом вдигне пушка. Невъзмутимостта им го смая. Дошъл бе само да ги сплаши, а беше принуден да мери силите си с тях.
— Кажете им да хвърлят копията си — извика разярено той.
Пърсел преведе. Тетаити погледна Меани с едва уловима усмивка.
— Защо са тия празни приказки? — каза рязко той. — Отговорих вече.
— Какво разправя? — викна нетърпеливо Мак Лауд.
— Ще сложат оръжие, ако обещаеш, че няма да стреляте.
— Обзалагам се, че не е казал това — каза гневно Мак Лауд.
— Ако не си доволен от услугите ми — отвърна сухо Пърсел, — намери си друг преводчик.
И продължи:
— Както и да е, съветвам те да се съгласиш. Сега сме седем души, а като дойдат Бейкър и Джонс ставаме девет; вие имате само пет куршума.
— В техния лагер се броите, така ли? — извика яростно Мак Лауд, а дълбоко хлътналите му очи светнаха мълниеносно.
— Ти ме изпрати там — отвърна Пърсел и размърда ръце, все още вдигнати на височината на раменете.
Мак Лауд се поколеба. Ако черните сложеха оръжие само срещу едно обещание, отстъпката беше взаимна и той не постигаше целта си да ги сплаши. Ако откажеше да обещае, трябваше да стреля. В такъв случай можеше да бъде сигурен само в Смъдж. Уайт бе тръгнал неохотно. А кой можеше да предвиди как ще постъпят Хънт и Джонсън, ако даде заповед за стрелба?
— Обещавам — каза Мак Лауд и наведе цевта на пушката си.
Пърсел преведе, обърна се към Тетаити и каза настойчиво:
— Видя, че не ви уплаши и се старае да се измъкне, без да се посрами. Съгласете се…
— Какво им разправяте? — запита недоверчиво Мак Лауд.
— Съветвам ги да се съгласят.
— Адамо има право — каза след малко Тетаити. — Няма да спечелим нищо, ако предизвикваме това свинско чедо, след като е обещал.
Наведе се и положи полека копието си на тревата. Бавността на жеста беше преднамерена; таитяните го последваха един подир друг. Не захвърляха оръжието си в нозете на победителя, а го слагаха внимателно на земята, както се оставя ценна вещ, която не ви е необходима засега.
Мак Лауд почувствува прикритото нахалство в държането им. Починът му бе пропаднал. Получил бе само една чисто формална отстъпка, изтръгната срещу обещание. След няколко седмици същите копия, оставени сега с толкова любов, щяха да заплашват отново гърдите му.
Не се решаваше да си тръгне. В очакване на заповедите му, групата перитани стояха заковани на място, с пушки в ръце, на няколко метра от таитяните. Колкото повече време минаваше, толкова по-трудно ставаше положението на англичаните. Като знаеше, че жените са зад него, Мак Лауд се страхуваше да не изгуби напълно престижа си, ако тръгне заднешком, а тъй като от друга страна беше убеден в предателския нрав на черните, той се страхуваше, че като им обърне гръб, може да стане прицел на копията им.