Неподвижността на пеританите продължаваше и престана да е заплашителна. Стана смешна. Таитяните се чувствуваха пред нея неловко, като пред нещо неуместно. Отново се убедиха, че пеританите са маамаа. Или трябваше да стрелят, или да си вървят. Защо стояха така пред тях, като забити колове?
Изведнъж Кори се разсмя. Беше най-невъздържаният и най-буйният от таитяните. Той именно бе стрелял с куршум срещу Меоро, на борда на „Блосом“, а в следния миг се бе хвърлил разплакан в обятията му.
— Млъквай! — каза тихо Тетаити.
Но Кори не можеше да се сдържи. Гледаше Жълтокожия, Скелета, Плъхчето, Джоно и стареца, строени отпреде му, и колкото повече ги гледаше, толкова по-смешни му се струваха. Смееше се с остър, цвилещ смях, с ръце на бедрата, с превити колене, с наведено напред добродушно, весело лице, със зяпнала уста, дето се аленееха езикът и небцето.
— Млъквай най-после! — повтори повелително Тетаити.
Кори продължаваше да се смее, обърна се към Тетаити и извика, сякаш искаше да се оправдае:
— Маамаа! Маамаа!
За нещастие, Мак Лауд знаеше много добре тази дума. Ороа му я повтаряше всеки ден. Той пребледня, наведе се, грабна едно камъче от земята и го запрати в лицето на Кори.
Камъчето улучи Кори в окото; той изпищя смаян, наведе се със светкавична бързина, грабна копието си и го размаха. В същия миг се чу гърмеж. Кори изпусна оръжието си, преви се на две, направи две крачки към Мак Лауд и се строполи по очи на тревата, със скръстени ръце. Това беше знакът. Всички таитяни, с изключение на Меоро, се втурнаха, стигнаха за по-малко от две секунди колибата си и изчезнаха.
Мак Лауд, захвърли оръжието си, наведе глава, свали бързо другата пушка, която носеше през рамо, и я напълни.
Посивял, със стиснати ноздри, Меоро бе коленичил до Кори. След няколко минути се реши да го обърне. Погледа го известно време, без да го докосне. После, пребледнял и вкаменен на два метра от Пърсел, вдигна очи към него и каза кротко:
— Мъртъв е.
Полюляваше глава, опрял дясната си ръка в тревата. Изведнъж се изправи с копие в ръка. Мак Лауд гръмна. Копието падна, а Меоро се улови с две ръце за корема. По пръстите му протече кръв. Той я загледа, зяпнал, облещил очи. След това се обърна, превит на две, и тръгна със ситни, бавни, залитащи стъпки към колибата. Стигна до ъгъла и се строполи.
— Иди виж дали съм му видял сметката — каза Мак Лауд като се обърна към Уайт.
Следа от червена кръв лъщеше на слънцето по ниската трева, дето бе минал Меоро. След няколко стъпки Уайт се отдели от тази следа и направи голям завой по насипа, за да стигне до тялото. Наведе се на повече от метър разстояние, клекна, обърна лице към Мак Лауд и кимна утвърдително. Върна се бавно, с наведен поглед, по същия път.
Мак Лауд опря о земята приклада на пушката си, облегна се с две ръце на цевта и вдигна мършавото си лице, по-бледо и по-хлътнало от всякога. Ребрата му се повдигаха тежко от усилието да си поеме дъх, единият му крак се тресеше от треперене, което той не смогваше да овладее.
Същото чувство на смущение, което замъгляваше сега погледа му, той усещаше понякога и в обятията на Ороа. Кокосовите палми, тревата, колибата, пъновете по насипа — нищо вече не му се струваше действително. Погледът му се плъзна по земята, отбягна трупа на Кори и се спря на изоставените пред нозете му копия. Да, останал бе господар на полесражението, пребил бе две от проклетите маймуни, а другите бяха офейкали като зайци. Но победата не го радваше. Не усещаше нищо. Само умора. И пустота.
Смъдж бе нарамил отново пушката си, но Пърсел стоеше все още като закован на мястото, дето го бяха оставили. Навел бе глава, ръцете му висяха до тялото. След малко трепна, сякаш се събуди, вдигна глава и срещна погледа на Мак Лауд. Стори му се замаян и затъпял, като на пиян.
— Не си ли отидохте с тях? — запита безстрастно Мак Лауд.
Пърсел поклати глава, а Мак Лауд продължи тихо и машинално:
— Съжалявам за тия двамата. Не бяха най-лошите.
Изпита недоволство от този тон на човек, който се оправдава. После се изправи, стисна устни, огледа се предизвикателно наоколо и каза с шумно самохвалство, което прозвуча фалшиво:
— Сега вече другите ще мируват. Трябваше да се даде пример!
— Пример! — повтори насмешливо Пърсел.
И той дишаше тежко. Макар че не беше много горещо, по бузите му се стичаше пот.
— Не бой се — добави горчиво той, „примерът“ ти ще има последователи.
Единадесета глава
Пърсел привършваше закуската си, когато някой почука на вратата. Беше Уайт. Жълтото му лице беше набръчкано и хлътнало, сякаш не бе спал.
— След половин час има събрание — каза малко запъхтяно той.