Пърсел вдигна вежди.
— Аз вече не участвувам в събранието.
— Мак Лауд иска все пак да дойдете. Въпросът е важен. Таитяните са избягали в храстите заедно с жените си.
— Чак сега ли го разбра? Къде смяташе, че ще отидат, след като стреля по тях?
— Очевидно — съгласи се Уайт и поклати тъжно глава, — можеше да се предвиди.
Пърсел го погледна. За пръв път Уайт забравяше длъжността си на стюард и изказваше мнение по събитията. След разпределението на жените, той непрекъснато не одобряваше поведението на Мак Лауд, но не скъсваше с него.
— Уайт!
Стигнал беше до вратата. Обърна се.
— Защо се въздържаш, Уайт, вместо да гласуваш против Мак Лауд?
Уайт го погледа известно време, сякаш се питаше, има ли право Пърсел да му задава такъв въпрос. И навярно реши въпроса утвърдително, защото каза отривисто:
— Намирам, че Мак Лауд не постъпва добре.
Гласът му беше приятен, напевен, той говореше по-правилно от всеки друг моряк. Граматика, израз, изговор — всичко беше безукорно. Пияният свещеник, който го бе отгледал, го бе научил поне на това.
Уайт продължи, с желание да уточни напълно мисълта си:
— Намирам, че не постъпва добре с таитяните.
Не казваше „черните“. Казваше „таитяните“, като Пърсел. Бяха единствените англичани на острова, които правеха тази разлика.
— Е добре — каза малко нетърпеливо Пърсел, — можеше да гласуваш против него. Щеше да му попречиш да извърши някои неправди.
— Не исках да гласувам против него.
— Защо?
Уайт погледна отново неуверено Пърсел. Питаше се дали това настояване не означава прекалено презрение към него, дали Пърсел би разпитвал така подробно един истински англичанин. Но тъй като Пърсел издържа спокойно погледа му и очакваше учтиво отговора, той се успокои и заяви някак тържествено:
— Много съм му задължен.
— За какво? — запита невъзмутимо Пърсел.
Доловил бе колебанието на Уайт, разбрал бе произхода му и реши да доведе докрай разследването си.
— Разбирате ли — отвърна Уайт, — отначало много ми се подиграваха на кораба.
И добави веднага:
— Заради името ми.
Това беше характерно за него. Не каза: „Заради жълтия цвят на кожата или заради полегатите ми очи.“ А „заради името ми“, като че в случая се касаеше само за името му.
— По-точно?
— Мак Лауд никога не ми се е подигравал.
„Усетил е, че е опасно — помисли Пърсел. — И за това въздържане, за това благодеяние, което в същност не е никакво благодеяние, Уайт му е безкрайно благодарен.“
— Помагал ли ти е Мак Лауд след смъртта на Ръсел? — запита Пърсел, като втренчи поглед в него.
Ръсел беше морякът, когото Уайт бе пробол с ножа си при едно сбиване, защото се бе подиграл с него.
— Нима знаехте? — запита смаяно Уайт.
Пърсел кимна, а Уайт отговори, като наведе очи:
— Не, Мак Лауд не ми е помагал особено. Не повече от който да е друг.
И продължи:
— Знаели сте, а нищо не казвахте!
Той замълча за миг, свел очи. После ги вдигна и промълви с привидна непоследователност:
— Аз не ви обичах.
— Защо? — запита Пърсел. — Аз никога не съм ти се подигравал.
— Подиграхте ми се веднъж — отвърна Уайт като стрелна с поглед през процепа между клепачите си.
И добави честно:
— Или поне така ми се стори.
— Аз ли? — извика смаяно Пърсел.
— Спомняте ли си, още на „Блосом“, когато мистър Мезън стана капитан и аз дойдох да ви кажа, че капитанът ви чака за обед?
— Е-е?
— Вие вдигнахте подигравателно вежди.
— Аз ли? — повтори учудено Пърсел.
И веднага извика:
— Не на тебе се присмивах, а на Мезън, задето си присвояваше титла, на която нямаше никакво право!
После добави:
— Затова ли мина в лагера на Мак Лауд?
Уайт кимна, без да отговори. Това беше лудост. Невероятна безсмислица! Съдбата на острова беше решена от тази мимика! Без това вдигане на вежди, Уайт щеше да гласува с него, Джонс и Бейкър: четири гласа срещу четири! Мак Лауд не би могъл нищо да стори.
— Това е лудост! — каза гласно Пърсел.
Лицето на Уайт стана сурово.
— Не започвай пак! — извика Пърсел. — Не съм казал: „ти си луд“, а „това е лудост“.
— Може би съм прекалено докачлив — отвърна Уайт.
Лицето му се помрачи, когато добави:
— Премного ми се подиграваха наистина.
Странно противоречие имаше между безобидните думи и изражението му. За да може това дребно и спокойно човече да стане убиец, трябва наистина страшно да са го измъчвали… „А като помислиш — каза си Пърсел, — като помислиш, че само защото Мак Лауд се е въздържал да го измъчва, Уайт му е помагал… със своето въздържане при гласуването… да потиска таитяните!“ Просто отчайващо!