— Отивам си — каза Уайт.
Пърсел му подаде ръка. Уайт се поколеба, после черните му като смола очи блеснаха и той се усмихна. Пърсел също се усмихна и усети в ръката си една чиста, суха, малка ръка, която отвърна поривисто на стискането му.
— Отивам си — повтори Уайт с наведени очи.
Пърсел седна на прага и дълго разтрива врата си. И той бе спал лошо. Събудил се бе уморен, с натежняла глава, вдървен врат и горчив вкус в устата. Тия тревоги… Нямаше да свършат. Всичко беше провалено, загубено! Щяха да живеят в страх. Дори нощем, зад затворената врата… „И защо? Защо?“ — каза си изведнъж той, като улови с две ръце главата си. Защото Мак Лауд иска да има два акра земя, вместо един! Стана и започна да се разхожда пред колибата си. Непрекъснато преглъщаше и непоносимо нетърпение глождеше нервите му. Двама мъртви вече! А колко ще бъдат утре? Дали не трябваше да позволи на Бейкър да действува?… Да заплати мира само с един мъртвец?… „Не, не — каза почти гласно Пърсел, — не може да се разсъждава така. Това би отворило вратата за какви ли не произволи!“
Щом помисли това, усети, че се е съвзел и се почувствува по-уверен. В същия миг му мина през ума и го смрази друга мисъл. Запита се, защо правилото, че трябва да се щади всеки човешки живот, му изглежда по-важно от броя на човешките съществувания, които би могъл да спаси, ако се откаже от това правило.
Нещо се скъса в него. Той престана да мисли — вдигнал бе глава и гледаше втренчено косите слънчеви лъчи, които пронизваха кокосовите палми. Това поне не можеха да му отнемат докато е жив. А беше великолепно. Нежна светлина, със завеси от леки изпарения, които се разсейваха едно след друго. Въздухът ухаеше на влажна трева, почти навред пламваха огньове за приготвяне на закуската. В окрайнините на гората, отвъд Западния булевард, цветята блестяха с почти ослепителни багри, но не излъчваха едновременно уханието си. Цветчетата на тропическите храсти се разтваряха още при първите лъчи и по това време на деня тежката им сладникава миризма пропиваше всичко.
Той се върна отново и седна на прага на колибата си. След малко дойде Ивоа. Седна до него, сложи глава на рамото му… Откакто бе наближило времето за освобождаването й, тя все повече се затваряше в себе си, ставаше все по-чужда на това, което става в острова… Минаха няколко минути. Ивоа въздъхна, разпери нозе, отпусна се назад и облегна глава в рамката на вратата. Пърсел я погледна, наведе се и погали леко корема, изпъкнал над пояса от дървесна кора. „В какъв свят ще се роди това дете!“ — помисли изведнъж той. Стана с опънати нерви и започна пак да се разхожда пред къщата. След малко се поуспокои и погледна Ивоа. Главата й беше все още опряна до рамката на вратата. Седеше, закръглена и напълняла, с опъната кожа, цъфтяща от здраве, втренчила в далечината спокойните си очи. „Какъв покой! — помисли със завист Пърсел. — Каква невъзмутимост!“ В същия миг Ивоа му се усмихна.
— Ще си полегна — каза тихо тя. — Никъде не се чувствувам добре. Нито седнала. Нито права. — И добави с въздишка: — Нито дори легнала.
Стана тежко и влезе в колибата.
След няколко минути по Западния булевард се зададе Джонсън, побелял, прегърбен, с пушка на рамо. Тикаше с мъка напред мършавия си корем. Протегнал врат, за да си помага сякаш при ходенето, той махна отдалеко на Пърсел и продължи да влачи нозе по камънака. Лявото му рамо беше притиснато от ремъка на пушката и може би поради тежестта на оръжието походката му кривеше все на ляво, така че не успяваше да върви по средата на пътеката, а напредваше на зигзаг, с чести спирания, като лодка, която поради липса на равновесие се насочва постоянно към единия бряг на реката.
— Може би съм подранил малко за посещението у Мак Лауд — подхвърли той като стигна пред Пърсел. — Уайт каза след половин час.
— Подранил си — отвърна Пърсел. — Поседни малко.
Джонсън въздъхна няколко пъти, освободи лявото си рамо от пушката и я облегна до вратата. После седна на прага.
— Пълна ли е? — запита Пърсел като сядаше.
Джонсън кимна утвърдително. Пърсел добави:
— В такъв случай по-добре ще сториш да я положиш на земята.
Джонсън послуша.
— Наистина не знам за какво ми е това оръжие — каза той с тънкия си глас, без да поглежда Пърсел. — Да предположим, че някой черен се покаже из храстите, не знам дори дали ще успея да гръмна. Аз не искам никому да сторя зло — продължи той като потърка брада с опакото на ръката си.
Пърсел мълчеше; Джонсън го погледна косо:
— Само едно искам: да ме оставят на мира… Ще ми кажете — подхвана Джонсън като сложи ръце на коленете си и се загледа жално напред, — че не съм си избрал подходяща жена за тая цел. Е-ех! — добави с лек изблик на гняв той, — понякога ми се иска да откача пушката и да я прасна по муцуната! Да млъкне, дявол да я вземе! Да млъкне!…