Гневът му стихна, той погледна Пърсел.
— Но не разбирам защо трябва да вдигам пушка срещу черните. Какво ми са сторили черните? Нищо.
— А те не могат да кажат същото за тебе — забеляза Пърсел.
— За мене ли? За мене? — запъна се Джонсън и го загледа уплашено. — Какво съм им направил аз? Не можете да кажете, че съм им напакостил нещо?
— Гласува с Мак Лауд.
— О, това ли! — извика Джонсън. — Та то е нищо…
— Нищо ли е да им отнемеш земята? — запита сухо Пърсел. — Нищо ли е да се прицелваш в тях, както направи вчера?
— Но нали Мак Лауд ми заповяда! — извика с разтреперан глас Джонсън. — Гледай ти! — продължи той като клатеше разтревожено глава и поглеждаше бегло Пърсел. — Сърдят ли ми се черните?
— Сигурно — отвърна Пърсел.
— Гледай ти, не ми е минавало през ум! — възкликна Джонсън като облещи невинно зачервените си очички и се престори на още по-смаян. — Защото аз — продължи той, като престана да търка брадата и размаха важно показалец пред носа си, — аз много обичам черните…
Пърсел мълчеше. Започваше да разбира защо Джонсън бе „малко подранил“.
— Ето що — заговори пак Джонсън като се приближи неусетно към Пърсел със съучастническа усмивка, — ако видите пак някога черните… даже из гората да е… — добави той като сви лукаво очи, — не е невъзможно да видите от време на време някого, щом си останахте приятели… та ето що, не е лошо да им кажете, на черните де: „Старият Джонсън не ви мрази. А пък да стреля срещу вас… и дума да не става!“ Така им кажете, лейтенанте. Старият Джонсън носи пушка само за да изпълни волята на Мак Лауд, а колкото за стрелба — няма да я бъде никога! Нищо не съм ви искал досега, лейтенанте — продължи той с гордо и самодоволно изражение, сякаш се бе отказал от някакво свое право като не бе искал никакво благоволение, — но днес е друго, днес трябва да мисля за кожата си и само това искам от вас. „Старият Джонсън, ще им кажете, не ви мисли злото…“ Не че се боя — продължи той, — аз съм вече стар, с какви не болести, с пъпки по лицето, с тая жена, по-лоша и от първата, защото не дава и да я докосна. Така де! — продължи той като се намръщи от възмущение. — Каква полза да имам жена и да я търпя по цял ден, щом не мога да я използувам?…
Това оплакване го накара да изгуби нишката на мисълта си и той замълча няколко секунди, като продължаваше да шари с показалец из въздуха пред носа си.
— Какво разправях? — запита най-после той и затърка алените петна по брадата си.
— Че не се боиш — подсети го Пърсел.
— Може да се чудите, но така е. Така е, честна дума, лейтенанте! С какво ме задоволява животът? Стомахът не ще да мели, ходилата ме болят, коленете също, жената не мога да използувам. Не, не, лейтенанте, страх ме е не от смъртта, а от друго нещо.
И добави колебливо:
— Разправят, че като убиели врага си, черните му отсичали главата.
— Така е.
— А, това, виж, не ми се харесва — каза Джонсън с тих и разтреперан глас. — Ще кажете: за какво ми е дотрябвала главата, като умра? Все пак…
Той поклати два-три пъти отчаяно глава.
— Проклетите му диваци! — заговори отново Джонсън, забравил изведнъж приятелството, което бе изявил преди малко към тях. — На всичко са способни тия мръсници! О, не! — продължи той и сложи ръка на врата си — това не ми се харесва! Не искам да ми заровят главата на едно място, а мене на друго. Предположете — завърши отчаяно Джонсън, — че не си намеря главата в деня на Страшния съд, какво ще стане тогава? Вие най-добре ще разберете тая работа, лейтенанте, защото отбирате от библейски писания.
Той погледна няколко мига уплашено в пространството, после се наведе отново към Пърсел и повтори тихо, съучастнически:
— Старият Джонсън, ще им кажете, не ви мисли злото.
Пърсел го погледна.
— Слушай, Джонсън — каза строго той, — разбирам какво искаш: искаш да се спогодиш отделно с таитяните и в същото време да си останеш в лагера на Мак Лауд. За жалост това не е възможно. Таитяните няма да разберат такива тънки хитрувания.
— А какво да сторя? — запита разтревожено Джонсън.
И тъй като Пърсел не отговори, той го погледна отстрани и каза хитро:
— Да стрелям ли? Предположете, че срещна вашия приятел Меани, да стрелям ли, лейтенанте?
Пърсел го погледна смаян. Това беше чисто и просто изнудване. Може би старият Джонсън не беше в края на краищата толкова простодушен. Като виждаха, че е нещастен, му приписваха добродетели. А като нямаше характер, затваряха очи пред недостатъците му… Но не биваше да се търсят винаги оправдания за хората. Последиците от страхливостта все щяха да се появят един ден. А те не бяха приятни.