Мършавият Мак Лауд се бе ухилил до уши. Всички мускули на челюстта му изпъкваха от тази усмивка, ясни, отчетливи като в модел по анатомия.
— Седнете, Пърсел — подкани го той с потръпващ от насмешка глас. — Така може да пуснете корен.
За малцинството бяха приготвени три трикраки столчета срещу Мак Лауд. Пърсел седна, и още щом седна се почувствува странно гол сред тия въоръжени мъже. Правеше отчаяни усилия да скрие изненадата си, но мълчанието и погледите му го издаваха. Мезън да приеме да заседава с моряци! С хора, които бяха изгорили кораба му, отхвърлили властта му и които щяха насмалко да го обесят!
— Капитане — започна Мак Лауд, — Бейкър е на Въжения бряг. Навярно няма да се върне до обяд. Но тъй като всички освен него са тук, предлагам да започнем, да обясните на момчетата за какво сме се събрали.
И той бе свил платната! Наричаше Мезън „капитан“ и му даваше предимство.
— Моряци — започна веднага Мезън, — миналото е минало, няма да се връщам към него. Когато ни връхлети буря, не е време да се питаме кой е опънал лошо платната. Когато в гората има четирима чернокожи, решени да убиват, не е време да се караме или да ругаем рулевия, че е сбъркал посоката. Моряци, всички ние сме на тясно и ако чукнем кила си в някой камък, всички заедно ще потънем.
Той замълча за малко и изгледа екипажа със сиво-синкавите си очи. С дясната ръка придържаше пушката между нозете си. Преди да заговори отново, Мезън прехвърли цевта в лявата си ръка и притисна с дясната коляното си, като че с този жест придаваше по-голяма важност на думите си.
— Мак Лауд — започна той — ми каза, че сте възприели правилото да решавате всичко с гласуване и желаете да продължавате по същия начин. Добре. Не виждам да сте спечелили нещо особено досега от това гласуване, но, както казах, миналото е минало и аз не съм дошъл тук да укорявам, а да видя заедно с вас как ще трябва да я караме занапред.
— Много добре! Много добре! — обади се Мак Лауд учтиво, както би одобрил някой оратор в Камарата на общините.
— Черните — продължи уверено Мезън — могат да се надяват да ни навредят само чрез изненада, и то ако са двама-трима срещу един от нас. Затова реших, че трябва да се движим винаги колкото е възможно по-добре въоръжени, и то на групи. Например при риболов. Да предположим, че по съображения за сигурност изберем за място на риболов Въжения бряг. Трима-четирима ще слязат в заливчето, а през това време другите ще пазят въжето. Същото ще бъде и при смените за вода. Жените ще трябва да се придружават всякога от въоръжени мъже. А земята, очевидно, ще трябва да обработваме общо.
— Временно — поясни Мак Лауд.
— То се знае. Засега ще ни трябват две смени. Едната смяна ще работи, а другата ще я пази с пушка в ръка.
— Доколкото разбирам — обади се Пърсел, — връщаме се към първоначалния начин: общ риболов и обработване на земята.
— Точно така — отвърна високомерно Мезън.
— В такъв случай много жалко е, че трябваше да стигнем до война, за да се върнем отдето бяхме тръгнали. Защото, ако се бяхме придържали към това начало, изобщо нямаше да има никаква война.
— Казах вече, миналото е минало, мистър Пърсел — забеляза нетърпеливо Мезън. — Не е време да говорим за него. Може би повече от всеки друг — добави той и поклати глава — аз бих имал основания да осъждам, но не го правя. Имам достатъчно воля да не го правя. Считам, че при сегашните обстоятелства всеки трябва да прибере в джоба си своите лични недоволства.
— Обаче — побърза да се обади Мак Лауд — то се знае, капитане, че щом свърши войната, ще си поделим земите, нали?
— Щом свърши войната! — подхвърли Пърсел.
И добави:
— Тъкмо това бих искал да зная: как смятате да свършите тази „война“.
Мак Лауд и Мезън се спогледаха и Пърсел застана веднага нащрек. Колкото и невероятно да изглеждаше на пръв поглед, явно беше, че двамата бяха сключили някаква спогодба. Мак Лауд бе отишъл навярно при Мезън веднага след убийството на двамата таитяни и го бе убедил да му помогне: свещен съюз на белите срещу черните, на англичаните срещу диваците и така нататък. В края на краищата съюзът им не беше толкова невероятен. Мезън и Мак Лауд щяха без малко да се избият един друг, но имаха доста много общи черти.
— Ще поговоря и за това след малко, мистър Пърсел — заяви Мезън. — Не се бойте, ще изслушаме мнението на всички. Дори — прибави той като се обърна към екипажа с неизразима смесица от примирение, съжаление и презрение — ще гласуваме. Ще гласуваме — повтори Мезън и вдигна леко ръка от коляното си, — щом сте възприели това правило.