Пърсел се възхити от ловкостта на Мак Лауд. Успял бе да наложи на Мезън гласуването, като го бе представил не за нещо законно, а за някакъв странен, отдавнашен обичай. Макиавелщина. Мезън не искаше и да знае за правото, но като истински англичанин не можеше да не зачита обичаите.
— Капитане — подсети го Мак Лауд със същия учтив тон, — говорехте за предпазните мерки, които ще трябва да вземем…
— Тъкмо така — заговори отново Мезън, без да поглежда Пърсел. — Тъкмо за това говорех, когато ме прекъснаха. Не се страхувам много от дневните нападения — заяви компетентно той, — но нощем е друго. Черните могат да се приближат безшумно до някоя колиба, да я подпалят, а когато излезете, заслепен от дима, да се нахвърлят изневиделица върху вас. Затова предлагам всички англичани да се прибират вечер в колибата на таитяните. Тя е заобиколена с открит насип, който може лесно да стане още по-открит, като отсечем някои дървета. На известно разстояние от колибата ще можем да палим огньове, за да осветяваме околността, ще пробием бойници по стените на колибата, зад тях ще поставим часови, които ще се сменят на два часа.
— Ще караулим! — извика изведнъж възбудено Джонс и Пърсел го погледна слисан. Очите му святкаха, лицето му беше оживено. Представяше си, че е прав зад някоя бойница с пушка в ръка… Улови се на въдицата. „И той! — помисли тъжно Пърсел. — А вчера оплакваше Кори, Меоро…“
— Къде ще турим жените? — продължи Джонс.
— Помислих и за това — каза благосклонно Мезън, сякаш се зарадва, че му зададоха този въпрос. — Ще ги настаним на горния етаж. Така ще бъдат на сигурно място и няма да пречат на бойните действия. За щастие, колибата на таитяните е на два етажа — добави самодоволно той, като че това щастие трябваше да се признае за негова заслуга.
Пърсел го погледна, поразен от изражението му. В тази минута Мезън беше щастлив. Напълно щастлив. Плуваше сред своите видения. Капитанът бе станал отново капитан. Върнал се бе на своя мостик. Отново чертаеше пътя. Поел бе руля. Държеше отново в ръка екипажа. Кротко, тактично. Отначало се съгласи дори с гласуването. „Проклет глупак! — помисли яростно Пърсел. — След като си послужи както иска с него, Мак Лауд ще го изгони само с едно гласуване обратно в колибата му.“
— Капитане — каза гласно той, — не оспорвам предложенията ви. Но едно ме учудва: приготвяме се за бойни действия. Приличаме на обсадени, които се подготвят за обсада с неопределен срок. Според мене, може би е по-добре да видим дали няма възможност да я прекратим.
— Разбирам какво искате да кажете, мистър Пърсел — отвърна Мезън. — Но успокойте се. Няма да оставим почина в ръцете на черните. Ще нападнем.
Той потупа с длан коляното си и повтори твърдо:
— Ще нападнем. Няма да бъдем дивеч, а ловци.
— Капитане — каза смаяно Пърсел, — искате да кажете, че възнамерявате да избиете таитяните?
Мезън го изгледа със сиво-синкавите си очи, също така опулени от смайване.
— Разбира се, мистър Пърсел, тъкмо това исках да кажа. Може би трябва да се съжалява, но няма друго разрешение. При сегашните обстоятелства смятам, че англичаните на острова не ще бъдат в безопасност докато не премахнем черните.
— Но това е ужасно! — извика Пърсел като скочи и втренчи в Мезън искрящите си очи. — Таитяните не са ни сторили нищо. Абсолютно нищо. Те са ограбените и потиснатите. Убихме двама души от тях. А те отговориха само с бягство. Сега пък искате да ги изтребите!
— Седнете, мистър Пърсел — отвърна спокойно Мезън. — Тук сме само бели и няма защо да се гневим. Лично аз считам, че Мак Лауд е действувал при законна самоотбрана и черните…
— Той ги предизвика!
— Ни най-малко. Те са го заплашили със смърт и той е отговорил. Седнете, моля, мистър Пърсел.
— Всички знаят — извика Пърсел — защо Мак Лауд е бил заплашен. Той изключи таитяните от подялбата на земята.
— Ако искате моето мнение, аз му давам право, черните са посредствени…
— Естествено! — пресече го бурно Пърсел. — Таитяните са винаги виновни. Дори когато ги убиват, това става пак по тяхна вина!
— Седнете, мол…
— Искам да се гласува! — продължи твърдо Пърсел. — Не се надявам да ви убедя, нито да спечеля при гласуването, но искам всеки да поеме отговорност. Уайт! Смъдж! Джонс! Хънт! Джонсън! — извика той с треперещ глас и ги изгледа последователно в очите. — Ще гласувате! Мистър Мезън е на мнение, че войната трябва да продължи, докато на острова не остане нито един „черен“. Аз съм против! Избирайте!
— Отсъствува Бейкър — забеляза Джонс.
— Приемам, че ще гласува с вас, Пърсел — заяви провлечено Мак Лауд. — Той е гласувал всякога с вас и няма основание да се предполага, че ако е тук днес, ще гласува с мене. Ако капитанът е съгласен — добави той като се обърна към него, — поставям на гласуване предложението ви. Капитане?