— Никой не ви задължава да ми вярвате — отвърна Мак Лауд с провлечения си говор. — Но щом не ми вярвате, има един много прост начин да си съставите мнение: идете ги питайте.
Пърсел размишляваше, навел поглед. Дали предложението на Мак Лауд не беше уловка, за да го укорят впоследствие, че е влязъл във връзка с „бунтовниците“?
— В края на краищата — заговори отново Мак Лауд — няма да ви бъде мъчно да ги намерите. Добре ги познавате, и тях… и жените им.
Смъдж изхихика, след това настъпи мълчание. Явно беше, че опитите на Итя бяха известни из целия остров.
Пърсел вдигна глава.
— Ако се опитам да намеря таитяните — започна най-после бавно той, — ще го сторя не от свое име, а по силата на поръчение, дадено ми от цялото събрание.
— Поръчение ли? Какво поръчение? — запита раздразнено Мезън. — Няма да ви дадем никакво поръчение за брътвежи с неприятеля.
И той се обърна към Мак Лауд, сякаш очакваше от него одобрение. Но Мак Лауд мълчеше. Виждаше, че другарите му не горят от желание да се бият, страхуваше се да не го изоставят и разчиташе върху мисията на Пърсел, за да ги убеди, че омразата на черните засяга всички перитани.
— Ако е до дрънкане и да си търкате бузите с тях — каза язвително той — и аз споделям мнението на капитана, че може би не е много удобно, и да имате, и да нямате обица. Но ако е да разберете какви са намеренията им, ще кажа, че във време на война е всякога полезно да знаеш накъде ще тръгне противникът. Ако на Пърсел му се иска да изложи скъпоценната си шийка, като отиде да поговори с ония копилета, лично аз смятам, че това е изгодно за нас и с ваше разрешение, капитане — добави той с великолепно изиграна почтителност, — по-скоро одобрявам това намерение.
В същото време той вдигна нехайно дясната си ръка и веднага я пусна. Движението беше толкова бързо и така сдържано, че в очите на Мезън едва ли можеше да мине за гласуване. Но щом спусна ръка, Мак Лауд се обърна към Смъдж и му смигна.
— И аз съм за — каза веднага Смъдж.
— И аз — повтори Уайт.
Хънт също вдигна ръка, последван от Пърсел, Джонсън и Джонс.
— Добре тогава. Щом всички са съгласни — започна веднага Мак Лауд, без да поиска мнението на Мезън и без да оповести резултата от гласуването с обичайната формула, — Пърсел може да отиде, когато пожелае и да изложи с наша благословия живота си на опасност в гората. Ако не виждате някакво неудобство в това, капитане — добави веднага той, — можем да минем към друг въпрос. Днес трябва да се носи вода, а пред вид обстоятелствата, аз съм на мнение, че е добре да теглим жребие кои моряци ще придружават смяната. Смъдж умее да пише и е надраскал имената ни на хартийки… Смъдж, подай шапката на Джонс!
— Писахте ли и моето? — запита великодушно Мезън.
— Капитане, помислих…
— Напишете го — каза Мезън.
— Много любезно от ваша страна, капитане — отвърна чинно Мак Лауд.
Стана, извади из един от многобройните долапи зад себе си мастилницата и перодръжката на лейтенант Саймън и ги остави на масата. Смъдж дръпна трикракото си столче, поизкашля се, издаде напред мишата си муцуна, потопи лакомо пачето перо в мастилницата и започна да изписва буквите една по една. Моряците гледаха мълчаливо и почтително как пише.
— Няма основание да бъда облагодетелствуван — продължи Мезън, загледал строго тавана. — Всеки трябва да поеме своя дял от общата опасност…
„Нима? — помисли раздразнено Пърсел. — Никога не съм виждал Мезън да се катери при буря по мачтите…“ Срещна погледа на Мак Лауд и долови, че шотландецът бе помислил същото. Мак Лауд стоеше прав зад Мезън. След престорената почтителност по мършавото му лице се бе изписало такова дълбоко презрение, че Пърсел се възмути. Мезън имаше страшно противни черти. Но отвратително беше да го виждаш унизен от Мак Лауд до ролята на палячо, когото дърпат с канапче.
— Колко имена трябва да изтегля? — запита Джонс, като сложи на коленете си шапката на Бърт.
Мак Лауд седна и обърна учтиво глава към Мезън. Оставяше му предната част на сцената и почина в подробностите.
— Четири — отвърна вещо Мезън. — Четири са предостатъчно.
Джонс пъхна ръка в двувърхата шапка, извади четири хартийки и остави шапката на масата.
— Хънт.
Хънт изръмжа.
— Ще отидеш за вода днес следобед — заяви Мак Лауд.
Щеше да добави „с пълна пушка“, но запази за по-късно това уточняване.
— Уайт — каза Джонс.
Уайт кимна.
— Джонсън.
— Аз ли? Аз ли? — запита уплашено Джонсън и вдигна ръка към устните си.
— Мислиш, че ще те отминат ли? — отвърна Смъдж. — И ти умееш да стреляш като всеки друг.