— Благодаря, капитане — отвърна Пърсел, без да се усмихне.
— Както вече казах — заговори отново Мезън, — това променя нещата. Като кръстник, струва ми се, че имате право да настоите пред господа от какъв пол да бъде бъдещият ви кръщелник. Забележете, че и без това има вероятност в един от двата случая да бъде момче. Аз искам поне да имам равни шансове — и в двата случая да бъде момче. Не е кой знае какво искане — добави той, сякаш желаеше да подчертае, че господ не може да откаже на едно толкова умерено искане.
Стигнали бяха вече пред колибата. Мезън застана до вратичката, която водеше към „мостика“ му и се обърна към Пърсел. Нямаше намерение да покани у дома си дори кръстника на своя бъдещ син.
Сиво-синкавите му очи загледаха планината и лицето му изведнъж се изчерви.
— Мистър Пърсел — каза той внезапно развълнуван, — не съм забравил прекрасното ви държане при смъртта на Джими.
За втори път, откато бяха слезли на острова, той припомняше тази случка.
— Капитане…
— Голяма смелост беше, мистър Пърсел. Вие излагахте живота си. Онзи звяр нямаше никога да ви прости. Щеше да ви остави да изгниете в окови.
Очите му се замъглиха, той отвърна глава и каза сподавено, изцяло обзет от вълнението:
— Ако е момче, ще го кръстим Джими.
Пърсел наведе глава и също се изчерви. Всичко бе забравено в този миг. Дори изпита обич към Мезън.
— Никога — продължи глухо Мезън, — никога не бих дръзнал да се явя пред сестра си без Джими. Животът на сестра ми — добави той — не е бил никога особено радостен. А колкото до моя живот… С една дума, мистър Пърсел, Джими… Джими беше нашето… слънце.
Той изрече тия думи неловко, като че намираше метафората за прекалено дръзка. После замълча, оправи ремъка на пушката си, наведе глава, отвори вратичката и без да продума мина по „мостика“. Пърсел го проследи с поглед.
Като стигна до вратата на колибата, Мезън се обърна. Лицето му беше обляно в сълзи. Усмихна се, вдигна дясната си ръка и извика:
— Момче ще бъде, мистър Пърсел.
— Надявам се, капитане — извика поривисто и Пърсел.
След обяда Пърсел потърси с очи креслото и си припомни с яд, че е у Омаата. Излезе в градината и с няколко стъпки стигна до ибискусовия храсталак, до където отиваше да се разхожда.
— Отивам у Омаата! — извика Ивоа, застана до огрения от слънцето праг на плъзгащата се врата и вдигна ръка към съпруга си.
Пърсел се усмихна и й махна с ръка. И той бе започнал вече да се изразява с ръце. Ивоа напусна огряното от слънцето пространство и потъна изведнъж като в бездна, погълната от тъмната колиба.
Нещо падна до босия крак на Пърсел. Той погледна на земята, но не видя нищо. Обърна се към храсталака. Нещо пак го чукна леко по пищялите. Камъче. Той се спря.
Огледа исполинските папрати, които заграждаха градината му.
— Кой е? — запита глухо, с опънати нерви.
Никакъв отговор. Мълчанието продължи толкова дълго, че той се усъмни дали наистина някой е искал да го улучи. Тъкмо когато смяташе да поднови разходката си, трето камъче го удари по гърдите. Нещо щракна в ума му. Първият им ден на острова. Меани лежеше на тревата под смокинята…
— Итя? — повика полугласно Пърсел.
Чу се смях. Пърсел загледа внимателно папратите. Не видя нищо. Нито един лист не мръдваше. Зад храстите на ибискуса една горичка от исполински папрати го отделяше от дърветата на втората поляна. Беше широка едва десетина стъпки, но така непроходима, че той не бе се опитал нито веднъж да мине през нея. Заобикаляше през Улицата на смокинята.
— О, девойко каменохвъргачко! — извика Пърсел.
Така я бе назовал Меани под смокинята в първия им ден на острова. Чу се сподавен, неспокоен, гугукащ смях.
— Излез от там — каза Пърсел.
— Не мога — обади се гласът на Итя. — Не бива да се показвам.
И добави:
— Ела ти.
Той размисли. Само Итя можеше да го заведе до скривалището на таитяните. Мак Лауд бе прозрял правилно. Пърсел заобиколи полека ибискусовия храст.
— Къде си? — запита той като гледаше широките листа на папратите.
— Тук съм.
Но все още не се показваше. Той отстрани с ръце дебелите гъвкави стъбла, наведе се и се вмъкна в храсталака. Въздухът беше свеж и влажен.
— Къде си най-сетне? — запита нетърпеливо той.
Преплетените стебла му пречеха да стои прав. Коленичи на един крак. Всичко беше влажно, безшумно, потънало в зеленикав мрак. Земята беше покрита с мъх.
Не успя да я види. Само я усети като връхлетя върху гърдите му, свежа и уханна. Влажните й устнички го ближеха по лицето с несръчността и порива на кученце. Той я улови за ръцете и я отстрани. Още по-лошо. Щом я отдалечи, миризмата й го лъхна право в лицето. Ибискусовият цвят в косата, тиаретата, огърлицата от панданусови шишарки… Под широките папратови листа, във влажния, застоял въздух уханието придобиваше необикновена сила. „Ако кожата е добра…“ — бе казала Омаата. Раменете на Итя бяха гладки и меки под пръстите му като детска плът. Едва я виждаше. Само я опипваше и вдъхваше като плод.