— Трябва да поговорим, Итя.
Щом заговори, Пърсел се опомни. С мъка отдели ръце от раменете й.
— Да поговорим! — учуди се тя.
Очите на Пърсел свикнаха с полумрака и тялото на Итя постепенно изплува пред него. Беше коленичила, седнала на нозете си, с изпъкнали бедра, над които се спускаха ивици от бяла дървесна кора. Закръглените рамене бяха наведени напред, от което гърдите й се долепваха една до друга, ръцете й бяха отпуснати до тялото, малко извити от широките хълбоци. Свила бе сърдито устни, но очите й се смееха.
— Да поговорим! — повтори с леко презрение тя и разкърши хълбоци, без да помръдне тънката си снага.
— Слушай, Итя. Ние сме във война.
— Еауе! — извика Итя и кръглото й личице се натъжи. — Еауе! Започва война и много жени ще останат вдовици…
— Точно така. Аз искам да предотвратя войната.
— Да предотвратиш войната — повтори недоверчиво Итя.
— Да, това искам. Ще ме заведеш при Тетаити.
— Кога?
— Сега.
— Сега ли? — възмути се Итя.
— Защо да не е сега?
— Маамаа. Сега не е време да се ходи по слънце. Сега е време за обедна почивка… и за игра.
Настъпи мълчание. После тя се разкърши отново и заговори пак, тихо и сладостно, а тъмните й очи святкаха в полумрака:
— Нека да поиграем, Адамо.
Той я погледна. Каква находка беше думата „игра“. Само тази дума означаваше цял народ, цяла култура! Колко невинна изглеждаше! Ще поиграят на криеница с Итя под исполинските папрати, а като я улови, ще поиграят. Адамо и Итя, голи, вдетенени, върху мъха, като пеленачета на килим… Да поиграем! Да поиграем! Целият живот беше само игра. Сутрин, на хлад, играеха на риболов. Следобед играеха на катерене по кокосовите палми, за да берат орехи. Вечер, след като се захлади отново, играеха на лов на диви свини. Но по пладне, в слънчевата утроба, търсеха сянка и играеха… Глаголът не се нуждаеше от допълнение. Означаваше игра Именно игра. Най-невинната от всички игри.
— Не — отвърна Пърсел.
— Защо?
— Казах ти вече: това е табу.
Изрече неловко думите. Толкова глупаво звучеше на таитянски „играта“ да е табу.
Итя се разсмя.
— От кого е табу?
— От Еатуа!
— Човече — извика възмутено Итя, — ти разправяш несъществуващи неща! Само главатарят или магесникът решават кое ще бъде табу. А не Еатуа. Еатуа си е Еатуа и нищо повече.
Това беше вече същинска ерес: господ не се занимаваше с хората.
— В големия дъждовен остров — заяви Пърсел — Еатуа решава кое ще бъде табу.
Ако се поразмисли добре, и това беше ерес. Но как да обясни на Итя, че бог е вездесъщ?
— Добре — отвърна Итя, — само че тук не е големият остров. Твоето табу няма никакво значение. Защо пренасяш това табу от един остров на друг?
Разисквали бяха вече тоя въпрос. И Пърсел не бе успял никога да се наложи в тоя спор.
— Казах вече, не — отговори твърдо той.
Итя изпъчи гърди, очите й засвяткаха.
— Защо ме обиждаш така, човече? — запита гневно тя. — Да не би да съм свадлива като Ороа? Или простачка като Ваа? Или грозна като Тайата?… Виж ми гърдите! — каза тя и ги повдигна нежно с пълните си ръчички. — Виж корема ми! Хълбоците! — продължи тя и се залюля на място, с вдигнати ръце. — Гледай, човече! Колко са широки!…
Вирнала гръд, вдигнала длани до раменете си, тя наблюдаваше с усмивка на възхищение как хълбоците й се олюляват, сякаш се опияняваше постепенно от собствената си красота.
— Гледай, човече! — повтори глухо и малко дрезгаво тя. — Гледай! Хълбоците ми са толкова широки, че мога да те приема и да нося детето ти.
— Отговорих ти вече — каза Пърсел. — А сега, моля ти се, отведи ме при Тетаити.
Тя се вдърви. Кръглото й личице се затвори, очите й почнаха да мятат мълнии.
— Човече — изпищя гневно тя, — ако поиграеш с мене, ще те заведа в скривалището на моите хора. Ако не поиграеш, ще си отида.
Пърсел я погледна смаян. Ден на изнудвания! След Джонсън — Итя!
— Сърдит съм, Итя — отвърна строго той. — Много съм сърдит.
И без да помисли, че не е време да й доставя удоволствие, повтори: