Да можеше поне мисълта му да не се върти в тоя тежък кръг, с тази страхотна умора… Да можеше да пристъпи напред, да зърне нещо! Видя пред себе си някаква зелена светлина, беше в подножието на смокинята, залутан из лабиринта от зеленина, търсеше Меани, въртеше се непрестанно около дървото. Някаква сянка тичаше пред него, черен атлетически гръб, който се навеждаше, за да се провре под някой клон. Меани! Не се обръщаше дори! Това траеше с часове. И ето го изведнъж! Ей-тук, над него! Само главата му висеше във въздуха, сред листака, с безкръвно, посивяло лице, увиснало на една страна, като лицето на разпнатия Христос. Той извика: „Меани!“ Очите се отвориха мъчително бавно, вече изцъклени. „Меани! Меани!“ — викаше непрестанно Пърсел. Ако престанеше да вика, Меани щеше да умре. Но дебелите морави устни се полуотвориха, тъмните, тъжни, забулени очи се втренчиха в него: „Адамо — каза бавно Меани, — не биваше…“ „Какво? Какво? — извика отчаяно Пърсел. — Какво не биваше да правя?…“
Събуди се наполовина, изпотен под мишниците и по ребрата. Но тялото му беше като потънало в съня, не смогваше да го размърда. Изведнъж се стъмни. Меани изчезна и Пърсел зърна в окрайнината на смокинята един съвсем мъничък Джонс да тича с пушка в ръка. Не беше истинският Джонс, а някакво момченце, което приличаше на Джонс; то размахваше малка дървена пушка, обърнало глава към Пърсел, и се смееше с луничавото си лице. „Никога няма да го настигна“ — помисли разтревожено Пърсел. Не смогваше да изпъне колене и да затича. Просто влачеше натежалите си и изтръпнали крака след него. Изведнъж Джонс падна. Пърсел едва не се препъна в тялото му. Спря се. Не беше Джонс, а Джими, с лице, смазано от пестника на Бърт, със сплеснат нос, с кървяща уста. Ох, Джими! Джими! „Надявам се, мистър Пърсел — чу той ясно до ухото си гласа на Мезън, — че ще бъде момче.“ Мезън го бе уловил за раменете. „Трябва да бъде момче, мистър Пърсел!“
Събуди се съвсем. Големи черни ръце държаха неговите и ги разтърсваха. Прилоша му от това раздрусване. Започна да мига. Едрите ръце, грамадната надвесена над него снага бяха на Омаата. Ококори очи и изтри уста. До Омаата се бе изправила Ивоа, а до нея — Итя.
— Какво има? — запита той като се облегна на лакът.
Слънцето беше вече доста ниско. Дълго трябва да е спал. Премига, погледна жените, застанали неподвижно край леглото му. Лицата им бяха посивели от страх.
— Какво има?
— Казвай, Итя — прошепна едва чуто Омаата.
Итя го гледаше с треперещи устни.
— Казвай, Итя — подкани я той, обзет от страх.
— Адамо!
— Говори!
— Намериха пушките!
Пърсел се изправи.
— Какво казваш? — извика смаян той. — Какви пушки?
— Пушките на главатаря в пещерата.
— Кои пушки? — викна Пърсел и запуши с ръце ушите си, за да не чува. — Коя пещера?
После изведнъж изкрещя:
— Пушките на Мезън ли? Пушките, които скри в пещерата? В планината?
— Да.
— Луд! — извика той, скочи от леглото и тръгна към вратата.
Спря се замаян. Къде отиваше? Какво можеше да стори? Загледа втренчено Итя.
— Дръзнали са да влязат в пещерата, така ли? Ами тупапау?
— Само Меани влязъл.
Единственият таитянин, който не вярваше в таласъми! Тъкмо той да се случи!
— Кога?
— Когато ние с Авапуи избягахме след подялбата на ваинетата. Меани ни накара да влезем в пещерата. Не искахме. Ама валеше, валеше! И влязохме.
Той я погледна и каза с пресъхнали устни:
— Колко пушки е намерил Меани?
— Осем.
— А бойни припаси?
— Един сандък.
Тоя луд Мезън! Заедно с Ваа бе пренесъл всичко това чак там! „За да продаде кожата си“, ако фрегатата се върне… Нова мисъл прекоси като мълния съзнанието на Пърсел:
— Омаата! Смяната за вода!
Погледна я. Тя трепереше цяла, с обезумял поглед. Не беше в състояние да отговори.
— Смяната за вода? — извика той като се обърна към Ивоа.
— Отидоха.
— Кога?
— Преди малко.
— Колко малко?
— Доста време.
— Колко точно? — извика отчаяно Пърсел.
— Колкото да отидеш и да се върнеш до залива Блосом.
Един час. Навярно бяха стигнали вече до целта. Нямаше да ги настигне. Нямаше да чуят, ако ги повика.
На една миля от смокинята, към средата на планинския склон скалите задържаха водата в малък затворен басейн, скрит в храстите. От там вземаха вода. Като напълнеха всички съдове, те се изкъпваха. Бистрата вода върху черните скали беше награда за дългия път в жегата. Пърсел погледна със свито сърце Итя.
— Знаят ли, че има смяна за вода?
— Знаят — отвърна Итя и наведе очи.