Самата тя им казала! Без умисъл! Раа, Файна и Итя скитали още от сутринта около селото и бъбрели с жените на пеританите, които научавали всичко от съпрузите си. Съвсем не умишлено. Просто такъв бил обичаят. В таитянските острови всичко се узнавало. „Бунтовниците“ бивали всекичасно осведомявани.
Сега причакваха смяната за вода. Дебнеха в храстите зад басейна, скрили в клоните цевите на пушките си. Пеританите щяха да пристигнат. Ще пуснат жените да слязат до басейна и ще останат на билото с пушка в ръка, ясно откроени върху небесния фон. „Господи — простена Пърсел, — таитяните ще стрелят по тях като по мишени в стрелбище.“
— Джонс! — извика той, сякаш момчето можеше да го чуе. Обзе го отчаяно желание да се затече. Да се затече ли? Лудост! Джонс беше сигурно само на десетина стъпки от реката. Как ли се радва, уверен, че щом жените напълнят съдовете, ще може да остави досадната пушка, да развърже престилчицата си и да се хвърли пръв във водата, як, загорял, щастлив.
— Наближават реката — каза тихо Пърсел.
Трите жени гледаха втренчено планината. Но виждаха не нея, а нещо съвсем друго — това, което виждаше и Пърсел. Четиримата перитани пристъпваха бавно между камъните, а смъртта ги чакаше в края на пътя.
— Джоно! — извика сподавено Омаата.
Наистина! Той бе помислил само за Джонс! А щеше да умре и Хънт! И всички останали: Джонсън, треперил цял живот, добросъвестният Уайт, Хънт, който никога нищо не разбираше, и Джонс! Джонс!…
Погледна Омаата. Погледът й беше страшно пуст. Приближи се до нея и я улови за ръка. Тя не мръдна. Клатеше огромната си глава, едри сълзи се търкаляха от неподвижните очи. Ивоа я хвана за другата ръка, а Омаата прошепна като старица:
— Искам да седна.
Грамадната й снага се строполи веднага, сякаш нозете не можеха вече да я държат. Ивоа и Пърсел също седнаха на пода, съвсем близо до нея. След миг Итя се приближи, седна до Ивоа и облегна глава до рамото й. Мълчаха и гледаха планината.
Пеританите вървяха в жегата. Минавала толкова пъти по едно и също място, смяната за вода бе прокарала пътека из камънака и всички се изнизваха в индийска нишка, един по един, боси, безмълвни. Беше много горещо, не им се говореше. Джонсън се оглеждаше плахо. Уайт бе присвил тъжно и спокойно очи. Хънт не мислеше за нищо. Джонс се боеше малко. Съвсем малко. Таитяните го обичаха. Освен това, имаха само копия. Копието не стига далеко. Слънцето припичаше по дясното му рамо. Пот течеше неспирно по гърба, между плешките, и цялото му тяло очакваше сладостно ласката на водата.
Тишината в стаята ставаше непоносима. Пърсел стискаше ръце една в друга и все повече се задъхваше.
— Итя — прошепна той.
— Да?
— Защо не ми каза тогава, че са намерили пушките?
— Кога „тогава“?
— Преди да дойда да поспя.
— Не знаех. Научих, когато се върнах при тях. И веднага дойдох.
Не мърдаха, говореха тихо, като на бдение край смъртник.
— На връщане насам сигурно си срещнала смяната за вода.
— Не минах покрай смокинята. А през горичката. Забавих се.
Безполезно беше да говорят. Всичко беше безполезно. Но трябваше да говорят, да говорят. Иначе щяха да се задушат. Колкото и да стискаше очи, Пърсел все виждаше как четиримата перитани вървят към реката все още живи. Горещо беше, те бяха жадни, уморени, мислеха как ще уредят градинките или колибата си, как ще отидат на риболов. Мислеха, че са живи, а бяха вече мъртви. Все едно, че бяха проснати на камъните, с куршум в сърцето й с отсечена глава.
Слънцето залязваше, а над короната на смокинята планината, осветена само от една страна, изпъкваше поразително, по-близка и по-заплашителна. Сърцето на Пърсел заблъска глухо в гърдите. Той наведе глава, затвори очи и започна да се моли. Но веднага се отказа. Не смогваше да събере мислите си.
Чуха се два далечни гърмежа, един подир друг, после още два — и нищо друго.
— Джоно! — прошепна Омаата.
Вирнала глава, втренчила поглед в планината, тя полуотвори устни и започна да ридае.
Дванадесета глава
Жените се върнаха на мръкване. Оставиха съдовете на пазарния площад и започнаха веднага погребалните обреди. Тези обреди се състояха от танци и песни, които не бяха никак тъжни и се въртяха около една-единствена тема: играта.
Пърсел ги гледаше смаян. Явно беше, че за таитяните няма никаква разлика между отпразнуването на раждане и оплакването на умрял. И в двата случая те възхваляваха това, което според тях беше най-ценно в живота. Върху няколкото квадратни метра на площад Блосом, осветен с десетки доедое, забучени тук-там на пънове, до късно през нощта, под припева на похотливи песни, танцуваха същите жени, които само преди няколко часа бяха видели как умират техните тане. Пърсел не отделяше поглед от тях. Какво значеше това? Опитваха се да овладеят мъката от смъртта, като карат телата си да изразяват радост от живота? Или поднасяха в последен дар на своите тане блага, на които те вече не можеха да се радват? Или в основата на това опиянение се криеше чистосърдечното признание, че за живите животът си остава все пак приятен?