Пърсел седеше на един пън, а Ивоа бе седнала на тревата в нозете му, за да може да се облегне. Таитяните не бяха позволили на смяната за вода да се върне и да прибере телата, така че те бяха представени от стволове, покрити от жените с плат от счукана дървесина. Амурея не присъствуваше на тържеството. Оу я бе поискал като военен трофей след престрелката и я бе задържал насила при себе си в гората. Танцуваха всички жени, освен Ваа и Ивоа, чието положение не им позволяваше подобни движения. Песните ставаха все по-буйни и Пърсел оглеждаше внимателно лицата на вдовиците, когато минаваха покрай него.
Раздорите между Тайата и Джонсън бяха всеизвестни, но Итиота се разбираше добре с Уайт, а Омаата обожаваше своя тане. И все пак Омаата танцуваше така, както бе танцувала на палубата на „Блосом“, по време на големия дъжд, когато искаше да прелъсти Джоно. Само преди два часа бе ревала като звяр, с неподвижен поглед, сама полумъртва. Сега се усмихваше, ноздрите й потръпваха, големите очи блестяха като слънца. В сластта от движението лицето на Итиота имаше същото изражение, дори Тайата бе загубила мрачното си и затворено изражение. Въпреки различията в снага, размери и красота, всички започваха да си приличат, всички имаха еднакъв скован, унесен израз. Редуваха се да пеят, с вяра, която изключваше всяка пошлост, непреводимите песни, описващи „играта“ в най-малките й подробности. И гласовете бяха странно сродни, едновременно пискливи и пресипнали. По едно време очите на Пърсел срещнаха очите на Омаата и в този безличен поглед той зърна предизвикателен блясък, който го стрелна като удар. Явно беше: тя не го „позна“. В този миг той не беше вече за нея „чеденцето“ й, а тане, като всички други. Самата тя не беше вече Омаата. Смътната сласт в погледа й казваше: Омаата, Джоно, миналото — всичко е свършено. Останала бе само една жена, която танцуваше, защото беше жива и защото животът не беше нищо друго, освен игра.
Авапуи изпищя, отдели се от танцуващите и пристъпи с накуцване към Пърсел. Вдигнала лакът до рамото си, простряла хоризонтално ръка, тя разтърсваше грациозно китката и пръстите си пред кроткото си лице, сякаш искаше да подчертае игриво преувеличено колко много я боли.
— Ай, ай, Адамо! — простена Авапуи, свила полусърдито, полуусмихнато устни.
— Я да видя! — извика Пърсел.
Стана предпазливо, за да не обезпокои Ивоа, накара Авапуи да седне на пъна, сложи на коляното си десния крак на ваинето и започна да разтърква глезена й. Ивоа едва мръдна. Облегна глава о бедрото на Авапуи и продължи да пее полугласно, вковала поглед в танцуващите.
— Къде е Уили? — запита след малко Пърсел.
Трябваше да вика, за да го чуе сред песните.
— В къщи.
— Ще отида да го видя.
— Не отивай.
— Защо?
Авапуи наведе бавно очи и погледна глезена си.
— Ай, ай, Адамо!
— Защо?
— По-полека, моля ти се.
— Защо не бива да отида?
— Няма да ти отвори. Заключи се.
— Какво прави?
— Нищо.
— Как нищо?
— Сяда, става, пак сяда. Хваща се за главата. Когато се приближа…
— Когато се приближиш какво?
— Вика: „Върви си!“ После удря с пестници по вратата. Удря! Удря! А очите му огън!
Настъпи мълчание. Ивоа престана да пее, погали с крайчеца на пръстите си бедрото на Авапуи и каза, като отметна глава назад, за да я види:
— Кожата ти е нежна като коприна, Авапуи. И усмивката ти също. И очите.
Пърсел я погледна. Мъчно можеше да разбере дали Ивоа иска да промени темата на разговора или просто не бе слушала.
— Приятни неща казваш — отвърна бавно Авапуи.
После сложи ръка върху косата на Ивоа, погали я и каза:
— Еатуа да ти дари син. Да му даде креслив глас, за да те събужда когато спиш, и здрави устни — за да те смучат.
Замълча. Ивоа обгърна с ръце гръдта си и затвори очи, усмихна се унесено. Сякаш детето беше вече до нея, голо, сластно, с пълна с мляко уста. Авапуи мълчеше. И тя си представяше момченцето на Ивоа, но не в ръцете на майка му; виждаше го вече как ходи, как минава от ръка в ръка, как му се радва целият остров, сякаш принадлежеше на всички. То подтичваше навсякъде! Появяваше се, голо и учудено, на някой завой, високо колкото житните растения в окрайнините на гората. О, детенце, детенце! Колко приятно беше да го милваш!