Пърсел и Ивоа не бяха изминали и десет метра по Улицата на пасатите, когато Ивоа каза съвсем тихо:
— Да тръгнем покрай горичката.
Пърсел се спря, напрегна слух и прошепна:
— Чу ли нещо?
— Не.
Но добави:
— Страх ме е да не стрелят по тебе.
— Няма да стрелят — отговори Пърсел.
Но и той започваше да се страхува. Ослуша се отново, загледан в тъмнината напред. Нищо не мръдваше, само клоните на кокосовите палми се полюляваха високо над главата му. Запалените на пазара доедое светеха зад него. Чудесна мишена беше, осветен откъм гърба върху тъмния фон. Отиде при Ивоа край горичката.
— Кои да стрелят? — запита тихо той. — Нашите ли?
— Може и другите.
Стисна му ръката да мълчи и го повлече уверено из мрака.
Когато си легнаха в къщи, след като затвориха вратата и завързаха как да е с въжета плъзгащите се стени, Ивоа каза, без да мръдне глава.
— Меани няма да те убие. И Тетаити може би не. Но Тими и Оу — сигурно.
— Защо?
— Един от двамата е стрелял в Ропати. Или Оу, за да вземе Амурея, или Тими, за да я даде на Оу.
— А мене защо ще убият?
— Знаят, че обичаше Ропати и се боят да не отмъстиш за него. Но най-напред ще убият Уили.
— Защо Уили?
— Защото от Уили се страхуват повече.
Тя млъкна. Не беше вече така тъмно, както когато се връщаха от площад Блосом. През процепите на плъзгащата се стена се промъкваше малко светлинка. Когато обърна глава, Пърсел едва можа да забележи лицето на Ивоа. Светлината като че се бе събрала само върху корема й. Лъскав, закръглен, наедрял, той се подаваше като купол из полумрака.
— Не мога да повярвам, че Ропати е мъртъв — каза тихо Пърсел.
Ивоа мълча толкова дълго, та той помисли, че е заспала. Но в същия миг видя, че тя опипва леко грамадните си хълбоци.
— И аз — каза тя, като престана да движи ръка.
После продължи:
— Но не мисля много за него.
— Защо?
— Защото мисля за детето си.
И тъй като Пърсел мълчеше, тя запита:
— Лошо ли е?
— Не, не е лошо.
След малко Ивоа подхвана отново:
— Погледни! Пак ме рита!
— Не виждам нищо — отвърна Пърсел.
— Дай ми ръката си.
И тя сложи дланта му на корема си.
— Ето! Усети ли?
Той се смая от силния удар.
— Не те ли боли?
— Да, малко! — отвърна тя като се засмя радостно с гърления си смях.
После престана да се смее. Двамата замълчаха и тя продължи с променен глас:
— Много хора ще измрат докато се роди.
Тези думи смразиха Пърсел като прокоба. Той мълчеше — с пресъхнала уста, с разтуптяно сърце. Стараеше се да надвие страха си. Минаха няколко секунди, след това долепи чело до рамото на Ивоа и си пое дълбоко дъх. По-добре беше вече. Но когато заговори, гласът му беше беззвучен и задъхан от тревога.
— Може би и аз.
Предизвикателство ли? Или подмилкване пред съдбата? Изпита презрение към себе си за тия думи.
— Не! — заяви невероятно настойчиво Ивоа, сякаш това зависеше от нея. — Не! Ти няма!
— Защо?
— Ще те пазя — отвърна решително тя.
Той се засмя. Колкото безсмислено и да беше, думите й го успокоиха. А какво можеше да стори Ивоа?
Ново продължително мълчание. Страхът се отдръпна постепенно като морски отлив, а под него стояха непокътнати мислите от вечерта.
— Ивоа — запита Пърсел, — защо бяха тия танци?
— Защо са все тия „защо“, о мой перитански тане?
Тя се усмихна нежно в тъмнината. О, Адамо, Адамо! Никога не е доволен да живее като таитянин! Никога не е спокоен. Все се тревожи. Все търси нещо. Все иска всичко да узнае…
— Защо бяха тия танци, Ивоа?
Тя вдигна в тъмнината прекрасните си рамене.
— Какво да се прави? — въздъхна тя. — Отиват си. Казват им сбогом.
— Но защо… с тия танци?
Облегнал се бе на лакът и се стараеше да види лицето й.
— Няма други — отвърна Ивоа.
Отчайващо. Обяснението не обясняваше нищо. Той отпусна глава на леглото.
След малко потърси до себе си ръката на Ивоа и заспа. Обърната към него, Ивоа се мъчеше да го зърне в тъмнината. Адамо заспиваше всякога така, изведнъж, като че се затваря врата.
Когато дишането му стана бавно и равномерно, Ивоа стана безшумно, излезе от къщи и отиде да вземе от навеса пушката, която й бе дала Ваа. Това беше една от пушките, които пеританският главатар държеше у дома си; Ваа я научи как да я пълни. Ваа разбираше от пушки. Умееше дори да стреля. Главатарят я бе научил.