Ивоа не се върна в колибата. Отдалечи се само на три метра от навеса, плъзна се в исполинските папрати, облегна се о едно дебело стъбло, сложи пушката на коленете си и започна бдението. Ако дойдат, ще дойдат през градината. Тими ще върви напред с факла в ръка. Ще я тури под треските в навеса. После ще се скрие в някой храсталак и ще зачака, насочил пушка към плъзгащите се врати. Оу ще чака пред другата врата. „Не — помисли с надежда тя, — Оу няма да дойде тази нощ. Тази нощ е с Амурея.“ Ако Тими дойде сам, беше сигурна, че ще може да го убие. Ще го остави да се приближи съвсем и още преди да е успял да остави факлата, ще опре цевта на пушката в гърба му…
Положила длани върху пушката, изопнала снага, облегнала глава о ствола, тя чакаше. Не й се спеше. Ще й се доспи призори, тогава ще трябва да се бори отчаяно със съня. Дълго ще има да чака. Ще чака. Не е сама. Детето мърдаше в корема й. А пък Адамо спеше в колибата. Спеше, сякаш няма никаква война! Адамо! И пушка нямаше дори! Не искаше да убива никого! Тя се усмихна сурово в тъмнината. „Спи, Адамо — каза безгласно тя, — спи, мой тане! Спи, мой прекрасен маамаа тане!…“
Едва съмваше, когато Пърсел се събуди. Ивоа се бе навела над него.
— Всичко е готово — каза усмихнато тя.
Той също се усмихна, но бе веднага поразен от умората в погледа й. Разтревожи се. Колко бе отслабнала! Все по-уморена изглеждаше от бременността.
— Отивам да се измия — каза той.
Тоалета си правеше в навеса. Стана, отиде до вратата, отвори я и я затвори след себе си. В същия миг се чу изстрел и един куршум избръмча край ушите му.
Всичко това стана така бързо, че той се закова на място, зашеметен, загледан в окрайнината на горичката, без да разбере, че бяха стреляли тъкмо срещу него и без да помисли да се прибере.
Но някой зад него отвори, ръката на Ивоа го сграбчи и той се намери отново в колибата, зад затворената врата, облегнат о рамката й. Беше съвършено спокоен.
Ивоа го гледаше посивяла, с треперещи устни. Изведнъж се залюля, протегна ръце. Той я улови, прегърна я и я отнесе на леглото. Сложи я, изправи се успокоен, но задъхан. Погледна я, усмихна й се само с поглед. Не бяха разменили нито дума.
Върна се към вратата.
— Не отваряй! — извика Ивоа.
Той направи знак с ръка, че няма да отвори, но все пак отиде до вратата. Куршумът не бе успял да пробие изцяло тежкото дъбово дърво и върхът му се подаваше на височина на гърдите. Пърсел извади ножа си и се залови да измъкне куршума. Всичко бе станало в онази частица от секундата, когато се бе обърнал да затвори вратата след себе си. Отдръпнал се бе настрана и куршумът го бе пропуснал само с няколко сантиметра. Докато дълбаеше дървото, най-много се чудеше на това, че не изпитва никакво чувство. Вечерта, когато Ивоа бе казала: „Много хора ще измрат, преди да се роди“, бе изпитал за миг страшна уплаха. А сега смъртта бе минала до него и той не чувствуваше нищо.
В този миг се чу нов изстрел. Той се отдръпна.
— Адамо! — извика Ивоа.
Не, този път не стреляха срещу колибата. Той изтича до прозорчето и погледна плахо навън. Бейкър стоеше насред Западния булевард и оглеждаше окрайнината на гората. Пушката му димеше.
Само след секунда някой почука на вратата. Пърсел отвори. Бейкър нахълта, повлякъл за ръка разчорлената и запъхтяна Амурея. Ивоа стана, изтича при нея и я прегърна.
— Доведох я, за да ми преведете каквото разправя! — каза грубо и заповеднически Бейкър.
Беше уморен, отслабнал, с унесен поглед. Говореше отсечено, със стиснати зъби, с едва сдържана грубост.
— Предполагам — продължи той, — че ония мръсници са стреляли срещу вас.
— Така мисля — каза Пърсел.
Върна се до вратата и продължи работата си. Не му хареса тона на Бейкър. Това „срещу вас“ беше неприятно.
— Бях на пътечката с Амурея — продължи трескаво Бейкър, — чух изстрела, видях, че нещо мърда из гъсталака и стрелях.
Седнал на едно столче, той пълнеше пушката си докато говореше. Амурея и Ивоа седяха на леглото. Мълчаха и гледаха ту единия, ту другия. Пърсел продължаваше да дълбае вратата. Старата дъбова дъска, от която беше направена, беше твърда като желязо. Пърсел работеше с уверени и точни удари, като натискаше с длан дръжката на ножа.
— Тази сутрин избягала от леговището им — каза Бейкър като посочи с брадичка Амурея. — Докато Оу спял. Дойде право при мене.
И добави малко по-спокойно:
— Искам да ми преведете…
— Свършвам — каза Пърсел.
Успя да пъхне върха на ножа в направения процеп. При втория опит куршумът се плъзна, но се спря на половината път. Той издълба още малко наоколо. Куршумът отскочи изведнъж толкова бързо, че се търкулна на земята. Пърсел го вдигна, повъртя го няколко пъти в ръце, доближи го до окото си и го разгледа внимателно.