— Три четвърти час — каза Пърсел.
Бейкър стана и тръгна със светнали очи към Амурея.
— Амурея — запита дрезгаво той, — искаш таоо ли?
— Да! — отвърна Амурея.
— Уили таоо! — продължи Бейкър като се удари силно по гърдите. — Уили таоо Оу! А ти ще ми помагаш! Разбираш ли какво значи „помагаш“! Как се казва „помагам“?
— Таутуру — отвърна машинално Пърсел.
— Таутуру Уили таоо Оу — каза твърдо Бейкър и потупа пушката си. — Разбра ли?
— Да.
Тя стана, с дива радост в очите. Бейкър я улови за ръка, изпъчи се, погледна я и каза с обезумели очи:
— Амурея таутуру Уили таоо Оу!
— Да! — изпищя Амурея.
— Обяснете й! — продължи трескаво Бейкър като се обърна към Пърсел. — Тя трябва да ме заведе до леговището на ония мръсници и да ми послужи за подмамка.
— Ти си полудял! — извика Пърсел като стана. — Няма да направиш такова нещо! Отиваш да те убият! И тебе, и нея!
— Може и да ме убият — отвърна Бейкър, а обезумелите му очи святкаха победоносно, — но преди това ще претрепя поне един от тях! Ще претрепя, Пърсел! Бог ми е свидетел, че ще претрепя!
— Бейкър! — извика Пърсел.
— Не ми говорете, за бога! — изрева Бейкър и обърна към него изкривено от ярост лице. — Вие сте виновен за всичко! За всичко! Безусловно за всичко! Не трябваше да ви слушам! Ако бях изпратил Мак Лауд на оня свят, когато разпределяше жените, нямаше да има война с черните и Ропати щеше да си е жив! Господи! Човек може да си изгуби ума! Все тая мисъл ми се върти тук! — продължи той и разтърси глава. — Постоянно виждам как оная вечер щях да се нахвърля върху мръсния шотландец и да му забия ножа. Господи! Щях да скоча върху му, да го изтърбуша, а Ропати щеше да си е жив и досега! Щеше да си е в къщи сега — продължи той със сълзи на очи, — щеше да закусва пред колибата си, а пък Амурея щеше да стои зад него. Аз щях да мина покрай тях и щях да го попитам: „Ще дойдеш ли на Въжения бряг с мене, или няма?“ Господи! Сякаш го виждам, седнал до масата, пред отворената врата, кротко усмихнат, зает да изпъва мишците си. Горкото глупаче…
Сълзи се стичаха по бузите му, не можеше вече да говори.
— Слушай, Бейкър.
— Няма да ви слушам! — заговори Бейкър с ново озлобление. — Искам само да й преведете какво чакам от нея; ако не искате, все едно, ще се оправя някак! Обзалагам се на едно нощно дежурство, че ще ме разбере! Амурея — викна той, — таоо Оу!
— Да! — отвърна Амурея.
— Таоо, Оу! — повтори в самозабрава той, а черните му очи мятаха мълнии. — Чудесен риболов ще има тая сутрин, Пърсел! Ето ми стръвта — продължи той, като вдигна ръката на Амурея до рамото си — и бог да ме убие, ако не уловя някоя едра риба на въдицата си!
Запъти се към вратата.
— Това е самоубийство! — викна Пърсел изпревари го и го улови за раменете. — Няма да ти позволя да го сториш!
— Пуснете ме! — извика Бейкър.
Сборичкаха се за миг мълчаливо. Пърсел усещаше под сгърчените си ръце твърдата и жилава снага на Бейкър. Не го пускаше. Бейкър държеше с дясната си ръка Амурея, с другата оръжието и се опитваше да се изтръгне от ръцете на Пърсел като го удряше с мургавата си глава. С издут врат, издадени челюсти и искрящи очи, той приличаше на копой, който се дърпа от връвта.
— Пуснете ме, казвам ви! — изрева той. — Вие сте причина за всичко, вие и проклетата ви библия! Господи! Намразих ви! Намразих и себе си, задето ви послушах! Погледнете, погледнете най-после докъде ни доведохте с вашите библейски приказки! Шест души са вече мъртви на острова!
— Послушай ме! — извика Пърсел и увисна отчаяно на раменете му. — Ще ме послушаш, щеш не щеш! Това, което искаш да направиш, е лудост! Неизказана лудост! Сам! Сам срещу четирима! Непременно ще те убият!
— Какво от това като ме убият? — изрева Бейкър.
Не му минаваше през ум да пусне Амурея, за да освободи едната си ръка, а само мяташе яростно глава от ляво на дясно, за да се изскубне от ръцете на Пърсел.
— Пуснете ме! — крещеше той.
— И Амурея при това! — каза Пърсел. — Нямаш право да си служиш с нея! Не мислиш какво ще я правят след като те убият!
— Защо пък да живее! — изрева Бейкър. — Ропати е мъртъв.
— Бейкър!
— Господи! Пуснете ме, Пърсел! Няма да ви послушам! — продължи той и го прониза с озлобен поглед. — Тъкмо защото ви послушах, малкият загина!
— Бейкър, ужасно е това, което…
— Пуснете ме, казвам ви!
Пусна ръката на Амурея и стисна пестник. Пърсел се наведе, за да избегне удара. Закъсня. Усети в цялата си глава страшно сътресение, залитна назад, стената на колибата го пресрещна и го удари в тила.
Лежеше на пода, съзнанието му витаеше в някаква мека белота, не усещаше болка, разбираше, че се движи назад като удавник. Полуотвори очи. Всичко наоколо му плуваше в белезникава мъгла, която минаваше на изблици пред него. Искаше да вижда, да вижда! Започна да мига, но това изискваше огромно усилие, очите се затваряха помимо волята му. Отворени, затворени, отворени, затворени… Никакво упражнение не бе му се струвало някога по-мъчно. Мигаше непрестанно, мъглата започна да изтънява, някой сложи ръка под врата му, бузата му се отпусна на нещо меко и топло. Мъглата се разсея, проникна малко светлина, появи се смътно очертано лице. Изведнъж му се зави свят, заболя го челюстта, не беше в състояние да мисли. Вкопчи се с две ръце в раменете на Ивоа и успя да седне. Остана така, седнал на пода, подкрепян от Ивоа, с желание да повърне… В следния миг светлината нахлу в съзнанието му с ледена сила, той си припомни всичко.