— Не посмях да стрелям — каза тя със съжаление, — защото се страхувах да не би да не го улуча и той да те убие след това.
Изразът в очите й смая Пърсел. Не можеше да познае Ивоа. Станала бе изведнъж съвсем друга жена.
— Откъде е тази пушка, Ивоа?
— Дадоха ми я.
— Кой?
Тя замълча и зачака, без да отделя поглед от неговия. За пръв път, откато бяха мъж и жена, отказваше да му отговори.
— Дай ми я — каза Пърсел.
Тя поклати глава.
— Дай я! — повтори той и протегна ръка.
Тя отново поклати глава и отстъпи с бързина, каквато не би очаквал при сегашното й състояние.
— Чуваш ли, дай я! — извика нетърпеливо той и пристъпи към нея.
Тя избяга веднага. Промъкна се през плъзгащата се врата и изчезна в градината.
— Ивоа!
Трябваше да направи невероятно усилие, за да изтича подир нея. Нозете му едва държаха. Заобиколи покрай ъгъла на къщата, стигна до навеса. Нямаше я.
— Ивоа!
Обиколи къщата и се върна от там, отдето бе тръгнал. Стори му се, че чува шумолене на листа из ибискусовия храст в дъното на градината. Изтича нататък с огъващи се нозе. Нищо не мръдваше. Заобиколи шубрака и навлезе в исполинските папрати. Повика отново Ивоа, но гласът му се стори слаб и глух. Наоколо му владееше непроницаем зеленикав полумрак. Притаи дъх и се ослуша. Нищо не мръдваше.
Тогава се отпусна на колене, облегна длан на мъха и се простря по гръб. Челюстта го болеше, всичките му мускули бяха като смазани, обзе го страшна умора, щом затвори очи, му се зави свят. Отвори ги отново. Нищо не се промени. Обърна се предпазливо на една страна и започна да прави дълбоки равномерни вдишвания. Бори се дълго време така с прилошаването, но едва успяваше да си възстанови силите и най-после бе надвит, победен. Наведе се, повърна с мъчително хълцане и се отпусна назад. Въздухът изведнъж се разреди, той отвори уста, очите му се замъглиха, изпита ужасното усещане, че ей сега ще умре.
Когато дойде на себе си, по лицето, по ребрата и бедрата му се стичаше пот. Усети някакъв полъх, обгърна го приятен хлад. Плуваше във вода, безучастен, изоставен, без да мръдне дори ръка. Вдъхваше жадно живота, щастлив до мозъка на костите, щастлив, неподвижен, но щастлив… Мина време. Жив беше, чувствуваше, че е жив, чудесно е да си жив. Каза на глас: „Чудесно е, чудесно, чудесно.“ В същия миг нещо някъде се скъса, кракът му се отпусна с внезапно трепване, сякаш бе паднал в празно пространство, и той помисли: „Ония ще дойдат, лошото е все още пред мен…“
Пърсел заобиколи ибискусовия храст и тръгна по пътеката, втренчил очи в колибата си. И тримата бяха вътре, седнали, с пушки между нозете, наредени като на театрална сцена, неподвижни като артисти при вдигане на завесата. Мак Лауд бе облегнал гръб о входната врата, Мезън и Смъдж — от двете страни на плъзгащите се врати, насред стаята — празно трикрако столче. „Моето място — помисли Пърсел. — Мястото на обвиняемия…“
Забави ход. Нищо особено във вида им. Мезън, стегнат от глава до пети, с обуща и вратовръзка, с двувърхата шапка в нозете му; Мак Лауд с бялата фланела; Смъдж по панталони, с гола снага, с отпуснато дясно рамо и сивеещи косми по хлътналите гърди.
Босият крак на Пърсел търкулна някакво камъче. Очите на тримата се обърнаха едновременно към него и Пърсел бе поразен от безизразността им. Лицата им бяха празни, безлични, без нищо човешко. „Съдийски глави“ — помисли Пърсел и по гърба му полази студ.
Ускори ход, изкачи двете стъпала и тръгна към празното столче. В същия миг разбра. Столчето беше поставено насред стаята, а тримата мъже се бяха наредили около него, за да попречат на обвиняемия да избяга. „Разпореждат се вече с мене като с вещ“ — помисли с отвращение Пърсел.
— Седнете, мистър Пърсел — каза заповеднически Мезън.
Пърсел понечи да седне, но веднага се изправи. Беше у дома си. Никой нямаше да му заповядва в собствения му дом. Взе столчето, отдалечи го от стената, стъпи на него и се наведе напред, облегнал десния си лакът о коляното и сложил лявата си ръка в джоба.
— Мистър Пърсел — започна Мезън, — случило се е нещо много сериозно: жена ви се е прицелила с пушка в Смъдж.
— Точно така — отвърна Пърсел. — Смъдж се бе прицелил в мене. Без намесата на Ивоа, щеше да ме убие.
— Не е вярно! — извика пискливо Смъдж. — Той отказваше да дойде, капитане. Аз го заплашвах, но нямах намерение да стрелям.
Мезън вдигна ръка.
— Не прекъсвай, Смъдж. Откъде е тази пушка, мистър Пърсел?
— Не зная.
— Аз ще ви кажа: открадната ми е била.
— Открадната!
— Открадната, мистър Пърсел. Сметката е проста. На „Блосом“ имаше двадесет и една пушки: осем френски, които са сега в ръцете на черните, и тринадесет английски, които след пристигането ни на острова бяха разпределени както следва: Хънт една, Бейкър една, Джонс една, Смъдж една, Уайт две, Мак Лауд две, у мене четири. Вие нямахте нито една.