Мезън се изчерви, отвърна глава и каза стеснително и раздразнено:
— Не виждам какво печелим от тия разсъждения. Те ми се струват съвършено безнравствени.
— Ще ви кажа моето мнение — обади се изведнъж Мак Лауд с провлечения си говор. — Всичко това е роман, и то роман, който почива върху приказките, че черните са счупили пушките на смяната за вода. А кой разправя тия приказки? Пърсел. От кого казва, че уж ги е научил? От Амурея. А къде е Амурея? В горичката. С една дума: Пърсел го казва, без да го доказва. Да предположим сега, че черните не са счупили нищо. Тими взема една английска пушка и отива да надупчи Пърсел, когато той отваря сутрин вратата си…
Пърсел го погледна яростно. Само преди миг Мак Лауд се хилеше като гледаше Смъдж, а сега му се притичаше на помощ.
— Едно нещо забравяш — каза сухо той. — За Тими би било много опасно да стреля срещу мене посред бял ден, и то застанал в окрайнините на горичката срещу къщата ми. За да си отиде, би трябвало да мине през Източния булевард или през Западния булевард. Без никакво прикритие.
Този тактически довод като че направи впечатление на Мезън.
— Това е доста вярно — забеляза той, навел очи към куршума, — пък и не е ясно защо Тими би сменил оръжието си. Френските пушки са отлични. И по-леки от нашите.
Размисли няколко секунди, вдигна глава и погледна Пърсел.
— Все пак това са само предположения и вие не можахте да докажете нищо против Смъдж. При тези условия решавам да не взема под внимание отвода ви.
Говореше твърдо, но явно беше, че случката го е разстроила. Пърсел протегна ръка и той му върна куршума.
— Не ви питам — каза Пърсел като му обърна гръб и тръгна към масата — дали Смъдж е бил тази сутрин при вас, когато сте чули гърмежа. Не искам да ви затруднявам.
Взе връзката банани от масата, извади един и започна да го бели. Полуседнал на масата, с пълно спокойствие и самообладание, той загледа отново Мезън. Брадичката го болеше малко, когато говореше, но всяка следа от слабост бе изчезнала.
— Смъдж не беше при нас — заяви Мезън след като помисли.
Пърсел му кимна.
— Благодарен съм ви, че го признавате — каза той като престана да бели банана. — Благодарен съм ви също за признанието, че срещу Смъдж има поне съмнения. Но да смятате, след всичко това, че Смъдж има моралното право да бъде съдия — това вече ме учудва.
Мак Лауд явно се забавляваше. Виж го ти, архангел Гавраил! Каква смелост! Смъкнал бе платната на стария с тази история за английския куршум! Мак Лауд присви очи и си припомни със съжаление времето, когато имаше събрание и архангел Гавраил му беше опозиция! Господи, човек не скучаеше тогава нито миг! Все трябваше да хитрува против него! Все трябваше да се старае да го изхвърли на брега! Хубави времена бяха! Но проклетите черни провалиха всичко! Стисна до болка зъби: „Тия копилета!“ — помисли яростно той. Но няма да му смъкнат кожата! Не, на него няма да му смъкнат кожата! Ще им се изплъзне! Може би единствен той от всички черни и бели ще успее да се изплъзне! Само той от всички черни и бели копилета! „Островът ще бъде мой!“ — помисли той в изблик на радост. Пое дълбоко дъх, вдигна клепачи и погледна планината на хоризонта. „Господи — помисли си, — островът ще остане на мене!“
Колкото повече продължаваше мълчанието, толкова по-неловко се чувствуваше Мезън. Отсъствието на Смъдж в момента на гърмежа го бе убедило окончателно, но той не можеше да отмени решението си, а чувствуваше колко се е разколебала позицията му. От друга страна беше неизказано оскърбен от държането на Пърсел. Никога не бе виждал един обвиняем да сяда на маса и да яде банан пред съдиите си. Това беше положително неприлично. Но Пърсел беше у дома си. Най-после и масата, и бананът си бяха негови, имаше право и върху едното, и върху другото, нямаше какво да се каже. За пръв път в живота му уважението към външните форми се сблъска у Мезън с уважението към собствеността и това сблъскване го караше да мълчи.
Пърсел започна да бели втори банан. Не го вършеше преднамерено, просто прилошаването под папратите му бе изпразнило стомаха: беше гладен. Но в същото време усещаше непрекъснато какво става в съзнанието на Мезън и въпреки опасността, на която беше изложен, това го забавляваше. Трудно беше наистина да обвиниш в държавна измяна човек, който седи на маса и яде някакъв плод. Едно толкова тежко обвинение изискваше по-голяма церемониалност. „Какви комедии! — помисли Пърсел. — Колко хората обичат външната страна на нещата и всичко, което им дава власт над другите! Мезън би бил възхитен, ако имаше в този миг черно було и съдийска перука, за да може да ме осъди на смърт!“