Мезън го загледа втренчено, като се червеше и мигаше.
— Изяснете се, моля.
— Не можете едновременно да ме обвинявате, че съм издал тайната ви и да ме укорявате, че не съм ви предупредил. Или съм предател, или съм халосан. Едно от двете.
— Не виждам противоречие — отвърна Мезън. — Именно защото не ме предупредихте, помислих, че сте издали тайната ми.
Мак Лауд наклони глава настрана. Чудесно завъртя руля! Не се надяваше, че старият ще се покатери така бързо по гребена на вълната!
— Но аз дори не знаех коя е пещерата! — извика разгневено Пърсел. — Не знаех дори, че сте изпълнили намерението си да пренесете там оръжието. Не си представях, че може да поискате от другиго освен мене да ви помогне, а пък Ваа бе отказала да го стори, защото се страхуваше от тупапау.
— Мисис Мезън успя да надделее чувствата си.
— Как бих могъл да отгатна това? — запита раздразнен Пърсел. — Нямам честта да познавам мисис Мезън така добре, както я познавате вие!
Мезън го прекъсна рязко:
— Да не говорим за мисис Мезън!
— Но това е наистина безсмислица! От четвърт час насам ме обвинявате в какво ли не. Като ви слуша човек, излиза, че съм виновен за всичко. Виновен съм и когато не върша нищо! Ако ще отчитаме отговорностите, не забравяйте, че вие научихте таитяните да стрелят и че пушките, с които стрелят, са ваши.
— Още веднъж — да оставим настрана моята личност.
— Моята ще оставим настрана! Защо ще се ползувате с предимство при разискванията? И какво друго, освен оръжието в ръцете ви, ви позволява да ме съдите?
В далечината се чу гърмеж. Пърсел млъкна, пребледня и се вкова. В разгара на защитата си бе забравил Уили.
— Оня момък Бейкър май изпрати Оу на оня свят — обади се Мак Лауд с провлечения си говор.
Мезън обърна глава към планината и каза полугласно:
— Добре я свърши.
Смъдж също изви глава, но не каза нищо.
Зачакаха, без да мръднат, втренчили поглед в планината. Мезън извади часовника си; тиктакането изпълни веднага стаята. Ако не последва друг гърмеж, значи Бейкър е успял да избяга. Пърсел напрягаше тревожно слух. Никога не бе се ослушвал така напрегнато, за да чуе само тишина.
Още два гърмежа един подир друг. Пърсел стана и пъхна ръце в джобовете си.
— Свършиха го — каза тихо Мезън.
— Какво ви кара да мислите така? — запита гневно Пърсел.
— Той не е имал време да напълни отново пушката си. Изстрелите бяха от тях.
— Може да не са го улучили.
— Може.
— Не — намеси се след малко Мак Лауд, — гърмежите бяха само два, а те са трима. Ако първите двама не бяха го улучили, щеше да стреля третият.
— Третият може да е зает другаде — каза отчаяно Пърсел. — Например може да гони Амурея.
— Не — възрази Мезън, — малко вероятно е. И тримата са се нахвърлили върху Бейкър. С Амурея ще се занимаят после.
— А не забравяйте — подхвана Мак Лауд, — че всеки от тях има по две пушки. Ако не бяха го улучили, щяхме да чуем нови гърмежи.
— Може двете им пушки да не са постоянно пълни — подхвърли хапливо Пърсел.
Мак Лауд вдигна рамене и размени поглед с Мезън, сякаш искаше да каже: „Какъв смисъл има да спорим? Той отрича очевидни неща.“ Този поглед направи на Пърсел по-силно впечатление от всички доводи, които му противопоставяха. Затвори очи. И веднага видя Бейкър — прострян на камъните, мъртво блед, с черен отвор в гърдите.
Мезън наблюдаваше Пърсел. Поразен бе от неподвижността на лицето му. Почти щеше да каже: „Съкрушен съм, мистър Пърсел.“ Но се въздържа. Стори му се неуместно да изказва съболезнования на обвиняем.
Пърсел седна, сложи ръце на коленете си, вирна глава, изпъна врат и загледа втренчено пред себе си.
Смъдж отметна нетърпеливо перчема си. Унесът на Пърсел му върна малко смелост и той си позволи да се поразмърда. Долепил до рамото си цевта на пушката, Мак Лауд започна да чука по коленете с мъртвешките си пръсти. После улови с лявата ръка пръстите на дясната и започна да ги дърпа един подир друг, без палеца. Като свърши, той промени ръцете и започна отново. При всяко подръпване на ставите се чуваше леко изпращяване, последвано от пукане. Като свърши тази операция, Мак Лауд вдигна глава и погледна Смъдж. Смъдж се поизкашли, издаде напред долната си устна, проточи муцуна и посочи презрително Пърсел. След малко Мак Лауд потърка нозе о пода и премести погледа си на Мезън. Но Мезън отбягна да го погледне. Искаше му се да си отиде и се укоряваше за това желание, като за някаква подлост. Дългът повеляваше да върви докрай. Трябваше да поднови разпита, а не смогваше да си наложи това. Замайването на Пърсел му напомняше собственото му замайване, когато бе загинал Джими.