Нещо се промъкна покрай десния ъгъл на къщата, откъм навеса. Мезън грабна пушката, завъртя се и коленичи. Но веднага стана. Бяха жени. Пристъпваха една подир друга, безшумно като невестулки, застанаха рамо до рамо пред плъзгащите се врати, но не влязоха в стаята. Дошли бяха всички, освен Ивоа и Ваа — черна, неподвижна, плътна група, над която властвуваше високата снага на Омаата. Не продумваха. Само по очите им личеше, че са живи.
Мезън сви вежди, после забеляза с гордост, че Ваа не бе напуснала мястото си. Махна леко с ръка, сякаш пъдеше рояк мухи и каза нетърпеливо:
— Вървете си! Вървете си!
Никоя не мръдна.
— Омаата — извика заповеднически Мезън, — кажи им да си вървят!
Омаата не отговори. Тогава Мезън погледна Мак Лауд, сякаш го молеше да се намеси… Мак Лауд поклати глава. Нямаше намерение да предизвиква пред хора красноречието на Ороа.
Мезън изгледа жените. Те бяха втренчили в него мрачните си, тревожни очи.
— Какво искате? — извика раздразнено той.
Никакъв отговор.
Пърсел не мръдваше. Не беше отпаднал, а вдървен и напрегнат, като изпаднал в каталепсия. Лицето му беше неподвижно, погледът втренчен, очите облещени и понеже не мигваше, сълзите се лееха по бузите му. Тези сълзи бяха поразителен контраст с безстрастното и почти вкаменено изражение.
Мезън гледаше Пърсел и не се решаваше да заговори. Не можеше да се освободи от спомена за десетте минути, които бе прекарал в кабината си след убийството на Джими. Виждаше се отново, застанал прав до масата, пред отворената кутия с пистолетите, сложил ръце върху капака. Гледаше прозорчето пред себе си, гледаше го и не го виждаше, не смогваше да мисли. Капакът на кутията се плъзна от ръката му, чу се тракване, той трепна, наведе очи към пистолетите. Джими беше мъртъв… Тогава всичко угасна, той остана сам в тъмнината, погълнат от студена, смразяваща вода, задушаваше се…
Смъдж губеше търпение. Още от пръв поглед забеляза, че Ивоа не е с жените. Навярно скиташе в горичката около колибата с пушка в ръка, безшумна като змия, и един господ знаеше дали няма да реши, когато той излиза, да му запрати един куршум в гърба, ей-тъй, само за да го изпревари. Размърда се на стола си, срещна погледа на Мак Лауд и каза полугласно:
— Да си вървим ли?
Мак Лауд посочи с брадичка Мезън и се намръщи. Трябваше да чакат. Старият стоеше прав срещу вятъра, с отпуснати платна. Явно беше, че няма вече сили да поднови разпита; този разпит и цялата проклета разправия бяха в същност негово хрумване. А какво бяха намислили тия дяволски негърки и защо бяха дошли да ги поглеждат под вежди, без да продумват…
— Да си вървим — каза Мак Лауд.
И се изправи така ненадейно, че столчето му падна с трясък на пода. Пърсел подскочи, стана, премига, обърна бавно, мъчително глава на дясно, сякаш го болеше врата, и погледна Мак Лауд. После все така бавно се обърна на ляво, плъзна взор към Смъдж, без да го погледне, задържа го по-продължително върху жените и най-после го спря на Мезън.
— Е добре — заяви с внезапна ярост той, — какво чакате? Разстреляйте ме!
Мак Лауд вдигна столчето си и седна. Мезън бе почервенял.
— Надяваме се, мистър Пърсел — отвърна почти спокойно той, — че убийството на Бейкър е променило поведението ви.
— Кое поведение?
Мълчание.
— Ще бъда откровен, мистър Пърсел — продължи Мезън, като наведе очи, — против вас има само подозрения. Но — добави той с вдигната ръка — тези подозрения се засилват и дори потвърждават от отказа ви да се присъедините към нас и да се борите срещу общия враг.
После сложи ръка на коленете си и заговори отново:
— Но ако след убийството на Бейкър решите да промените поведението си, ясно е, че не ще имаме вече основание да ви подозираме.
— С други думи — извика възмутено Пърсел — или ще стрелям с вас, или ще ме обявите за виновен! Това е то вашето схващане за правосъдие! Едно изнудване! Чисто и просто изнудване! Започвам да разбирам защо сте устроили това дело срещу мене! За да имате една пушка повече на своя страна!…
— Мистър Пърсел — отвърна възмутено Мезън, — казахте изнудване. Дори да е изнудване, то не смущава съвестта ми. Аз имам съзнание за своята отговорност към англичаните на острова. Ние сме във война, мистър Пърсел, и аз искам да я спечеля. По всяка вероятност черните са понастоящем само трима: Меани, Тетаити и Тими. А ние сме четирима — заедно с вас.
Той помълча, хвана с две ръце пушката си и каза натъртено:
— Вашето присъединяване към нас може да бъде решаващо.
И продължи: