— Обратно, ако ни откажете подкрепата си, сам се отделяте от нашето малко общежитие…
— И ставам виновен! — извика с хаплива насмешка Пърсел.
— Мистър Пърсел, вашите насмешки не ме смущават. Аз чувствувам, че изпълнявам дълга си. И тримата сме сложили на карта живота си. Ако не искате да ни помогнете, ще ви причислим към враговете си и ще се отнасяме с вас като с враг…
Пърсел пъхна ръце в джобовете си, направи няколко крачки из стаята и възмущението му стихна. Всичко това беше очевидна лудост. Вчера Мезън го молеше да стане кръстник на сина му. Днес беше готов да го застреля. Но от вчера нещо се бе променило в острова: черните не бяха вече противници за пренебрегване. Намерили бяха пушките. „Страх — помисли Пърсел. — Страх. И храбреците дори стават свирепи, когато започнат да се страхуват.“
— Аз мога да ви бъда полезен и без да съм въоръжен — каза той като се обърна и погледна Мезън. — Вчера събранието ме упълномощи да вляза във връзка с таитяните. Все още възнамерявам да го сторя и да се опитам да възстановя мира.
— Мир! — извика Мезън. — Вие наистина не мислите като хората. Искате да живеем в мир с тия негодници, които убиха петима от нашите!
— Точно така — отвърна горчиво Пърсел, — петима наши, трима техни; може би е време да спрем.
Мак Лауд вдигна рамене.
— Това и очаквах от вас, Пърсел! Все библията, все Исус! Няма по-заслепен човек от вас! Ще прочетем някоя молитвица и черните ще станат бели! Още една молитвица, ще им поникнат крила и готово! Вятърът е зад нас, с десет възли се носим право към рая! Но аз ще ви кажа каквото ми е на душата, Пърсел: тия момчета ме отвращават. Страхливци, предатели и така нататък, нищо не им липсва, по-долу са от зверове, това е мнението ми за тях. Да предположим, че тия проклети негри ми подпишат мирен договор с майчината си кръв и пред самия Исус Христос, пак ще ви кажа: и тогава дори не мога да им вярвам. Ако не днес — утре ще започнат отново. Затова си казвам: не искам да гледам цял живот лъжци на тоя остров! По-добре да свършим работата още сега, веднъж завинаги!
— Всичко това ни отклонява — каза Мезън. — Аз ви зададох един въпрос, мистър Пърсел, и очаквам отговор.
Пърсел отиде до масата, завъртя се на пета, погледна жените и каза тихо и бързо на таитянски:
— Искат да ме убият, защото не искам да взема пушка.
— Ще им попречим — заяви Омаата.
— И тази, която е отляво на оная от лявата ти страна ли?
— И тя — обади се Тумата.
Пърсел се усмихна. Не бе пожелал да я назове пред Смъдж.
— И хубавата разгневена кобила ли?
— И тя — отвърна Ороа.
— Какво им разправяте? — извика разярено Мезън.
Пърсел го изгледа от глава до пети и му каза отсечено, през рамо:
— Аз съм у дома си.
И той започна да се разхожда отново из стаята, с наведен поглед. Да си даде вид, че отстъпва? Да вземе пушка и при първия удобен случай да избяга в гората? Не, не биваше да се пазари. Дори привидно. Пое си дъх. Сърцето му се блъскаше в гърдите. Студена тръпка полази отново по кръста му.
Тръгна към столчето и си възвърна небрежното държане. Стъпи на него, облегна лакът о коляното, пъхна другата си ръка в джоба. Съзнаваше, че това държане започва да изглежда превзето, но то му позволяваше да запази смелост.
— Мистър Мезън — каза тихо и сериозно той, — искате отговора ми. Ето го. Първо: няма да имате никаква полза ако взема пушка — аз не зная да стрелям. Второ: с или без пушка, отказвам да върша човекоубийство.
Никакво раздвижване в стаята. Смъдж се бе свил на столчето си, с наведени очи, Мезън се бе вкаменил, загледан право пред себе си. Само Мак Лауд гледаше Пърсел. Храбър беше ангелът. Предвидил бе той: старият пропадна.
— Ако ви разбирам добре — каза Мезън, — отговорът ви е не.
Говореше безстрастно, със странно неподвижен поглед.
— Да.
— В такъв случай — продължи беззвучно той — зная какво остава да сторя.
И сложи куршум в пушката си.
— Хей, по-полека! — извика Мак Лауд. — Трябва да гласуваме.
— Да гласуваме ли? — запита все така беззвучно и машинално Мезън.
Но все пак свали оръжието.
— Не сте сам тук — продължи грубо Мак Лауд. — Трима сме.
Мезън го погледна, сякаш не можеше да го разбере, после вдигна дясната си ръка и промълви като занесен:
— Виновен.
— Въздържам се — каза веднага Мак Лауд.
Смъдж не бе променил позата си. Навел глава, сгушил врат в раменете си, той мълчеше.
— Смъдж? — запита Мак Лауд.
Смъдж потрепера, погледна уплашено жените и каза бързо и смутено:
— Не виновен.
— Какво? — извика Мезън.
— Не виновен — повтори Смъдж.