Пърсел се засмя нервно, пресекливо. Комедия. Невероятна комедия. Спаси го убиецът му. Седна, нозете му трепереха, не смогваше да сдържи смеха си.
Мезън мълчеше, пребледнял, смаян. Погледна Мак Лауд и каза безстрастно:
— Какво значи това?
— Че Пърсел е оправдан — отвърна Мак Лауд.
Пъхнал бе палци в колана на панталона си; полуобърнал трикракото столче, облегнал глава на вратата, той наблюдаваше Мезън някак отстрана, с присвити очи и стиснати в полуусмивка тънки устни. Нищо не бе разбрал старият. Тъп като англичанин. Тъп и упорит.
Значението на гласуването проникваше бавно зад четвъртитото чело на Мезън. Пребледнялото му лице стана алено, той замига и извика:
— Това е измяна, Мак Лауд!
— Никому не съм изменил — отвърна Мак Лауд с носовия си глас. — Няма защо да виждаме навред предатели, капитане. Човек може наистина да полудее в този остров. В края на краищата съденето беше ваше хрумване, а не мое. Както и да е. Да приемем, да приемем, че на Пърсел му е писано да бъде застрелян, или че щяхме да спечелим, ако бе взел пушка. Никога не съм вярвал такова нещо, но да приемем. Струваше си труда да опитаме, щом е за една пушка в повече.
Мезън отвори уста, но Мак Лауд вдигна десница и каза важно:
— Моля, капитане, една минута. Тук сме само бели. Можем да разискваме спокойно, като джентълмени. Както казах, ако Пърсел вземеше пушка, щяхме да спечелим. Само че Пърсел не взема нищо. Така и предвиждах, капитане, не можете да отречете, аз познавам добре Пърсел. Вярващ човек е. Твърд е във вярата си като дъбова обковка…
— Всички тия съображения…
— Оставете ме да се изкажа — продължи нетърпеливо Мак Лауд. — Оставих ви да приказвате цял час. Сега е мой ред. Да продължим. Пърсел отказва. Не иска. В никакъв случай. Да убия човек ли, казва? Ужас. Да убия ближния си? Никога. Никаква пушка за архангел Гавраил. С една дума, не сполучихме. А щом не сполучихме, не сполучихме. Така казвам аз, капитане. Да не би несполуката да стане сполука, ако застреляте Пърсел?… Какво ще спечелите, като го застреляте? Нищо. Няма да получите една пушка в повече.
— Има справедливост — подхвърли Мезън.
— Ехе — възрази Мак Лауд, като възприе постепенно обичайния си язвителен тон, — ехе, капитане, има справедливост, както казахте, само че понастоящем малко искам да я зная аз тая справедливост. И вие също, да прощавате. Доказателство е това, дето ни казахте, че архангел Гавраил е изказал на черните скривалището на пушките… Позволете, позволете, един джентълмен може да говори на друг… Не знам справедливо ли е това и вярно ли е, сър, но малко мъчно мога да го повярвам, сър. Както и да е. Разни работи се казват при разпит, но след разпита същинската истина изскача от кладенеца. Ето ви я, съвсем мокра още! Дръпнете си краката, да се поизцеди! Ето я, казвам. Ако имаше справедливост на тоя остров, именуваният Смъдж щеше да се люлее сега на най-високия клон на смокинята, първо (както казва ангелът), задето се е опитал по никое време да си прави мишена от свой съотечественик, второ, защото Бейкър без малко е щял да повали пред горичката това мръсно копиле (имам пред вид Смъдж), с което би лишил дружината ни от още една пушка. Както и да е. Справедливостта понастоящем е нещо съвсем безинтересно и аз я натиквам в избата при запасните платна. Сега, капитане, съществуват само моите лични интереси. Кожата, костите и така нататък. Затова ще ви кажа: не виждам какво ще спечеля, ако пронижа с куршум архангел Гавраил. Но много добре виждам какво мога да изгубя…
— Да изгубиш ли? — запита Мезън.
Мак Лауд замълча. Можеше да си позволи това. Така добре бе подготвил изказването си, че никой, нито Мезън дори, не помисляше да го прекъсне. Пърсел го гледаше като омагьосан. Какво въодушевление! Какъв цветист език! Мак Лауд беше противен, но все пак… Не беше само скъперник, имаше и закалка на артист. Закачил двата си дълги мършави палци в колана на панталона, протегнал напред нескончаемите си крака, с хлътнало изразително лице, той гледаше весело и отвисоко слушателите си. Свършило бе времето, когато се държеше смирено пред Мезън. Завладял бе повторно първото място. И се радваше. „Да — помисли Пърсел, — играе и винаги е играл. Само че с нашия живот.“
— Разбира се, че ще изгубя! — продължи Мак Лауд. — И не само аз. И вие, и Смъдж. Не виновен, казва Смъдж. Благоразумен е момъкът! Защото по света има една дамичка с вашата пушка при нозе, която зле ще се разсърди, ако се случи нещо на любимия й. А може да не сте забелязали, но зад вас има и други черни дамички, капитане, които, готов съм да се закълна, също няма да бъдат много доволни от такова нещо. Известно е, че всички лудеят по Пърсел. Общ любимец е ангелът. Всички го ближат и милват! „Братко! Чедо!“ Исусе! Всички са луди по него! Всички! Позагледайте ги, капитане! Пообърнете се, моля ви се, струва си да ги погледнете! Не става дума вече за смехове, за песни, за кълчене в такт! Погледнете ги! Същински статуи. Стиснали устни. Стиснали зъби. Очи като бръсначи…