— Страх те е от жени? — подхвърли презрително Мезън.
— Точно така! — отвърна натъртено Мак Лауд. — Ако ги познавахте както ги познавам аз, и вие щяхте да се страхувате. Можете да ми вярвате, капитане, че няма по-зло нещо от тях. Предпочитам да се бия с ония тримата мръсници. А между нас казано, стигат ми те, няма защо да си навличам и ваинетата на шията. Да предположим, че бях казал за Пърсел „виновен“. Да речем, че взема пушката и препратя архангел Гавраил при небесния му отец. После? Какво ще правят според вас ваинетата? Можете да се обзаложите, че ще се нахвърлят върху нас, начело с Омаата. Или ще изтичат да натупат Ваа и да й вземат пушките. В крайна сметка: втора въоръжена дружина против нас из шубраките, която няма да ни мисли доброто.
— Всички тия празни приказки… — заяви Мезън като стисна пушката си.
В същия миг усети, че нещо тежко притисна дясното му рамо. Обърна се. Натискаше го грамадна черна ръка.
— Няма вече вода — каза на английски Омаата.
— Остави ме — отвърна разярено Мезън, стисна китката на великанката и се опита да я отстрани. Омаата дори не забеляза усилията му. Грамадна, майчински загрижена, тя го гледаше отвисоко.
— Няма вече вода — повтори тя и гласът й отекна като далечен отзвук от водопад.
— Какво? Вода ли няма? — извика Мак Лауд. — Ами ведрата на пазара?
— Разлени са.
— Разлени ли? — запита Мезън. — Кой ги е разлял?
Той престана да се бори. Черното лице на Омаата лъщеше над него, огромно и кръгло като месечина, с обърнати устни, разширени ноздри, големи и влажни очи.
— От тях — отвърна тя с дълбокия си глас.
— Откъде знаеш? — извика Мак Лауд и стана.
— Итя каза.
— Кога? — запита с треперещ глас Смъдж и също стана.
— Ей-сега. Ей-сега дошли.
Тя показа със свободната си ръка как се разлива ведро. После продължи:
— Итя предаде от тяхно име…
— Какво предаде? — изрева Мак Лауд с посивяло лице.
— Че ваинетата могат да отиват да пият вода на рекичката. Пеританите не. За пеританите няма вече вода.
Тринадесета глава
Омаата отдръпна бавно ръка и Мезън можа да се помръдне. Тази нова беда го караше да действува. Той стана. Но щом се изправи, разбра, че не може да се направи нищо. Черните държаха единствения източник за вода в острова. Щяха да причакват англичаните, за да ги застрелват като гълъби.
Четиримата мъже се спогледаха. Мак Лауд овлажни устни и другите трима веднага разбраха какво усеща. Ожаднял бе само при мисълта, че няма вода.
— Само едно разрешение остава — каза с разтреперан глас Мезън. — Да нахълтаме в гората и да ги нападнем!
Мак Лауд го изгледа, хвърли бегъл поглед към Смъдж и седна.
— Не съм примрял да се хвърля в лапите им — заяви той с носовия си глас. — Не ще можем да направим нито крачка в гората. Жените ще ги предизвестят.
— Предпочиташ да умреш от жажда ли? — запита злобно Мезън.
Мак Лауд вдигна рамене, без да отговори.
— Може би ще успеем да се промъкнем до рекичката нощем — обади се Смъдж. — Ще изпратим напред жените с ведрата. И щом се покажат черните, ще стреляме.
— Ех ти, малоумен! Какво носиш на раменете си! — провикна се Мак Лауд. — Глава ли или корабно прозорче? Да не са луди черните? Доказаха, че не са. Ще оставят жените да си напълнят ведрата, без да подадат дори мръсните си муцуни. И ще ни проснат на връщане.
— Приказваш така, като че непременно трябва да ни побеждават — каза гневно Мезън. — Не разбирам държането ти, Мак Лауд.
— Трябва да призная, че много ми е мъчно от това — отвърна спокойно Мак Лауд. — Моето държане си е мое, капитане, и нямам никакво основание да го променям. Не можем да победим черните в гората, така казвам аз. С тях трябва да се бием тук.
Смъдж седна и преглътна.
— Ами ако не ни нападнат — запита нахално той, — какво ще правим! Ще чакаме? И ще пукнем от жажда ли?
Мак Лауд се усмихна злъчно и не благоволи да отговори. Пърсел мълчеше. Изненадваха го враждебните погледи, които си разменяха тримата. Мак Лауд смазваше другите двама с презрението си, а Мезън и Смъдж като че се бяха съюзили против него, сякаш го смятаха отговорен за положението.
— О главатарю на голямата пирога! — извика Омаата на английски.
Обърнаха се и я погледнаха с изненада. В смущението си бяха забравили присъствието на жените.