— Слушай, о главатарю — продължи Омаата, — вземаме ведра и тръгваме с ведра. Адамо идва. Отиваме при другите — прибави тя като сведе свенливо очи, — и Адамо казва на другите: ние даваме индийски картофи, банани, манги, персеи. Вие давате вода.
Дълбоко мълчание изпълни стаята, когато Омаата замълча.
— Може би — каза след някое време Мак Лауд. — Може да се запитаме наистина какво ядат тия копилета от завчера. Всички плодове и зеленчуци са откъм нашата страна, и то в открити места.
И добави небрежно:
— Мисля, че това може да помогне, ако Пърсел се съгласи.
Не поглеждаше Пърсел; разглеждаше нозете си.
— Защо да не приеме? — запита нахално Смъдж, сякаш Пърсел беше длъжен да се пожертвува за него.
Но и той не го погледна. Мак Лауд простря нозе и събра стъпалата си под прав ъгъл. Но тъй като ъгълът му се стори не съвсем прав, присви очи и го поправи.
— Може да не му е приятно да се разходи до Тими — каза безучастно той.
— И той ще ожаднее като нас — отвърна отмъстително Смъдж.
Мезън беше прав, сложил ръце върху пушката си. Мак Лауд прибра отново нозе, вдигна глава и го погледна. Но Мезън продължаваше да мълчи. Смяташе, че достойнството не му позволява да отправи молба към Пърсел.
— Има малка надеждица това да помогне — заговори пак безучастно Мак Лауд. — Тия копилета сигурно умират от глад.
— Ако са гладни, могат да дойдат нощем да си откраднат плодове — каза Смъдж.
— И ние ще постъпим като тях — отвърна Мак Лауд, — ще ги причакаме с пушки.
После подхвана:
— Може би тъкмо затова ни оставят без вода. Може да искат замяна. Ще дадете, ще ви дадем. Така мисля аз, синчета.
И добави със същия безучастен тон:
— Има малка надеждица това да помогне, така казвам аз.
Този път погледна Пърсел, но напразно. Пърсел бе втренчил поглед в очите на Омаата. Сторило му се бе, че съзира някакво скрито намерение в погледа й и се опитваше да го разгадае.
— Съветваш ме да приема ли? — запита на таитянски той.
— Съветвам те — отвърна тя. Ни един мускул по лицето й не мръдна.
Пърсел започна да се разхожда из стаята. Не искаше да предположат, че е взел решение като последица от разменените с Омаата думи. Изведнъж изпита странно облекчение. Всичките му грижи се изпариха. Почувствува радост, облекчение; и водата дори не беше вече грижа.
— Радвам се, че делото срещу мене приключи добре — каза ясно и високо той. — Иначе не бих могъл да ви бъда полезен.
И продължи във внезапен изблик на добро настроение:
— При последния съд в острова обвиняем беше мистър Мезън. Радвам се, че и онова съдене приключи добре. Иначе днес нямаше да имаме удоволствието да виждаме между нас мистър Мезън.
Усмихна се на всички. Мак Лауд и Смъдж го гледаха, а Мезън мигаше, червен като рак.
— Казах вече — изръмжа Мезън, — че не съм ви благодарен за намесата ви в оня ден.
— Разбира се — отвърна любезно Пърсел.
Чувствуваше се безгрижен, щастлив, развеселен. „Боже, боже, трябваше да понасям всички тия умопобъркани.“ Мисълта му направи скок. Припомни си изведнъж Ивоа, видя я как се прицелва в Смъдж, изпита умиление.
— Решавате ли се? — запита Смъдж, насърчен от щастливото изражение, което се бе разляло по лицето на Пърсел.
Пърсел го погледна. В тоя миг и Смъдж дори не му беше противен. Как се страхуваше да не умре от жажда, горкото плъхче Смъдж! „Както и аз, както и аз!… Несъмнено, имаме нещо общо…“ Пърсел се позасмя. Чувствуваше се безумно весел. Разхождаше се из стаята с лека, бърза стъпка. Имаше впечатление, че нозете му подскачат по земята. И тримата чакаха решението му! И тримата очакваха да изложи живота си за тях! Комедия! „Предателят“ да жертвува живота си за „общността“. „Господи, луди хора, луди!“ Спря се и ги изгледа един подир друг: Смъдж — навел поглед в земята, Мак Лауд — престорено безгрижен, Мезън — загледан в планината. Сред тягостната тишина столчето на Мак Лауд скръцна, Мезън облиза устни, а Пърсел помисли: „Не, само хора, хора, които се страхуват: със свито сърце, с овлажнели длани, с пресъхнало гърло.“
Въодушевлението му изчезна и той заяви спокойно:
— Приемам.
Всички обърнаха едновременно очи към него. Погледите им изразяваха облекчение, но не и изненада. Очаквали бяха, че ще приеме. Пърсел усети горчивина, отвращение. Познаваха го! Знаеха точно какво могат да очакват от него, а му бяха съчинили това отвратително съдене! Бяха го обвинили, оклеветили, опозорили!
— Приемам — повтори той, — но при едно условие: не ще се огранича да предложа на таитяните само една спогодба за водата. Ще се опитам да възстановя мира.
Мезън хвърли поглед към Мак Лауд. Мак Лауд се поусмихна, а Мезън сви рамене.