— Ивоа — прошепна Пърсел като улови с две ръце лицето й, — как дойде до тук? Откъде знаеше, че ще дойда?
Тя се засмя, щастлива, че усеща ръцете му до лицето си.
— Казвай, Ивоа!
Тя се разсмя още по-силно. Все същите „защо?“ Все да знае! И облегна глава до рамото на Пърсел.
— Като видях в къщи тримата въоръжени перитани, казах си: Ауе, ауе, не мога да убия и тримата!
Чуха се смехове и Пърсел разбра, че жените са насядали около тях в полумрака. Едва можеше да различи очертанията им.
— Тогава — продължи Ивоа — изтичах у Омаата. Там беше Итя. Разказах им. Омаата размисли и каза: „Дойде ми нещо на ум. Иди при смокинята с Итя и чакай.“
— А пък аз — обади се Омаата — събрах жените, казах им какво съм намислила и жените рекоха: „Да бъде, както казваш.“
Тя седеше отдясно на Пърсел. Замълча драматично, обърна глава към него и очите й блеснаха в полумрака. Очакваше да я разпитва.
— После? — запита Пърсел.
— После излях ведрата.
— Ти ли изля ведрата? — извика смаяно Пърсел.
Омаата отметна глава назад, изпъчи гърди и се разсмя с тътена на водопад. Но очите й бяха все така тъжни. Смееше се от гордост, не от радост. Очите на Пърсел бяха свикнали вече с тъмнината и той виждаше ясно жените, наклякали около него. Не ги чуваше, смехът на Омаата заглушаваше всичко, но по устните им отгатваше, че се смеят. Гордееха се, че участвуват в тази хитрост и че тя бе така добре успяла.
— Ще знаеш, Адамо — продължи Омаата, — че в Таити убиват врага си. Но не го оставят без вода.
— Защо беше тази хитрост? — запита Пърсел.
— За да те измъкнем от ръцете на пеританите и да те скрием.
— Да ме скриете ли? — вдигна вежди Пърсел.
— Докато се свърши войната.
Пърсел погледна жените.
— Всички ли сте съгласни с тази хитрост? — запита той с променен глас.
— Всички — отвърна Омаата, — дори жените, чиито тане не са твои приятели. Но все пак не казахме нищо на Ваа.
— Ваа е много глупава — забеляза Ороа като вдигна глава и разтърси грива. — Можеше да ни издаде.
— Ваа се възхищава безкрайно от мъжа, който носи кожени неща на нозете — поясни Тумата. — Още не е разбрала, че главатарят не е вече нищо, след като изгориха голямата пирога.
— И сам главатарят не го е разбрал — каза Итя.
Жените се засмяха. Лош език имаше Итя!
— И все пак — призна Ивоа, — Ваа ми даде пушка.
— Тя ли ти я даде? — запита Пърсел.
— Да. Тя ми я даде.
Пърсел вдигна вежди развеселен. Възхитителната мисис Мезън бе излъгала съпруга си.
— Слушай — подхвана Омаата, — ще те скрием в една пещера. В пещерите има тупапау. Другите се боят от тях.
— Меани не се бои.
— Меани ти е брат — каза Ивоа.
— Коя пещера?
— Моята — отвърна Итя. — Дето спах с Авапуи след подялбата на жените.
— Пещерата е пушките?
— Знаеш ли я, Адамо?
— Не я зная.
— Много хубава пещера е — поясни Итя. — Има изворче вътре. С малко търпение можеш да напълниш цяла кратуна.
Настъпи мълчание, после Омаата продължи:
— Знай, плодовете не са за другите. За тебе са.
И добави:
— И за Итя.
— И за Итя ли? — запита Пърсел.
— Итя ще те заведе в пещерата и ще остане с тебе.
— Ами Ивоа?
— Ивоа чака син. Тя не може да се изкачи до пещерата. Пътят е много мъчен.
— Ако й помогна да се покатери?
— Попитай я.
Пърсел виждаше само неподвижния профил на Ивоа. Със стиснати устни, замислен поглед и затворено изражение, тя не продума.
— Ако ти помогна, Ивоа?
Тя каза „не“ с глава и тъй като Пърсел замълча, добави:
— Много съм тежка. Предпочитам да си стоя в селото.
Чувствуваше се отмаляла от безсънната нощ. Имаше само една мисъл: да се върне в къщи и да поспи няколко часа. И тази нощ ще трябва да пази до навеса с пушка в ръка, да чака Тими. Нямаше да се успокои, докато не убие Тими.
— А защо да не остана сам в пещерата? — запита Пърсел.
Итя се наведе напред и разпери ръце пред себе си:
— Тоя мъж се бои от мене — каза тя като изгледа жените с лукавите си очи.
Някои се усмихнаха, но много по-сдържано, отколкото би могло да се очаква. Сериозността на Ивоа и почитта й към етикета им внушаваха сдържаност.
— Итя ще ти бъде от полза — каза Омаата. — Тя е хитра. — Освен това ще ти носи новини.
— Това може да прави и Ивоа.
— Погледни я, човече! Тя не може да се катери! Не може да тича. Едва ходи.
— Аз ще си бъда добре, където съм — каза Ивоа.
Пърсел наведе очи и мълча толкова дълго, че жените се разтревожиха. Направиха знаци на Омаата и тя каза с дълбокия си глас:
— Сърдиш ли се, чеденце?
— Не се сърдя.
После замълча отново и Омаата продължи с глас, в който звучеше безпокойство: