— О Ману-Файте! Аз говоря в полза на продължаването на войната! Не за жени и за земя се бият бойците, а заради нанесеното и претърпяно оскърбление. Заради понесената обида. Заради високомерното държане на несправедливия мъж! Ние сме дълбоко наранени, о Ману-Файте! Ако пеританите искат да заминат и да си потърсят друг остров, нека си заминат тия несправедливи хора! Но ако останат на тоя остров, да бъдат заличени от лицето на земята! Как да имаме доверие в такива неустановени, неразбираеми хора? О Ману-Файте, аз говоря в полза на продължението на войната! Ако пеританите останат на острова, нека загинат! Смъртта им да бъде балсам за нашите рани! Главите им да украсяват входа на колибите ни! Да леденеят в тъмнина, докато ние се топлим и живеем с жените им! О Ману-Файте, говорих в полза на продължението на войната и който има език, нека отговори!
Тетаити седна, а Пърсел бавно се изправи. Очаквал бе от Тетаити — най-политичния и най-пресметливия от тримата — едно компромисно разрешение. Но сега беше очевидно, че Тетаити е уверен в победата и не желае мир. Предложението му да пусне пеританите да си заминат беше просто оскърбително.
— Тетаити — каза търпеливо Пърсел, — ако беше победител и след свършването на битката ми кажеше: „Адамо, замини или умри“, бих се съгласил да замина. Защото за мене, който не съм вземал пушка и не съм воювал, не е безчестие да си замина. Но не е така за другите перитани. Те носят оръжие, ще се срамуват да избягат. Разбери още, Тетаити, че ако пеританите заминат с пирогите, които са в пещерата, смъртта ще ги настигне. Смърт от удавяне; смърт от жажда и глад; смърт на бесило, ако ги настигне някоя голяма пирога от родината им. Внимавай, Тетаити, след като си понесъл неправда, да не извършиш и ти неправда. Кой от пеританите те е оскърбил? Един човек. Нима всички перитани трябва да загинат заради този човек?
Тетаити изслуша тази реч със затворени очи и когато Пърсел млъкна, каза учтиво, но с глас, който прекратяваше всякакви разисквания:
— Свърши ли, о Ману-Файте?
— Свърших.
Тетаити обърна глава наляво и каза:
— Начертай кръга пред мене, Тими, трябва да вземем решение.
Тими се подчини. В същност той не можеше да начертае нищо, защото почвата беше каменлива, а само се наведе и направи с дясната си ръка широк кръгообразен жест пред главатаря си. След това се върна и седна на мястото си.
— Започвайте, воини — каза Тетаити.
Тими взе едно камъче, хвърли го във въображаемия кръг и каза:
— Ето скала за изкормване на кокошката!
Тетаити се намръщи. Тими не бе отстъпил нито пред предизвикателството на Меани, нито пред изказаното от самия Тетаити табу. Безумец! Нахалник! Ще трябва да го накажат щом свършат войната! Тетаити присви очи и каза спокойно:
— Твой ред е, Меани.
Меани хвърли камък в кръга и каза:
— Ето скала за връщане към мир.
Тетаити взе камък, поднесе го церемониално към устата си и почака няколко минути в пълно мълчание. Подчертаваше с това, че само неговото решение е всевластно. И наистина, гласовете не се преброяваха. Главатарят беше арбитър и неговата дума решаваше окончателно въпроса.
Тетаити хвърли камъка.
— Ето скала за продължаване на войната.
Като каза това, повдигна тежките си клепачи и погледна Пърсел.
— Чужденецо — заяви студено той, — дай ми Ману-Файте.
Пърсел стана, смаян от тази заповед и от тона, с който бе изречена. Поколеба се за миг и накрая даде птицата на Тетаити. Присъствувал бе в Таити на мирни преговори, но тогава мирът бе приет и пратеникът си бе заминал, размахвайки над главата си червените пера, сред приветствията на народа.
Тетаити стана, последван от Тими и Меани. Взе с две ръце Ману-Файте, вдигна го във въздуха, после го свали изведнъж и го счупи на коляното си. Хвърли двете парчета в нозете си и извика свирепо:
— Птицата на мира умря!
Пърсел се почувствува поразен и смразен от страх. Значението на тази постъпка беше ясно: унищожаването на птицата предвещаваше и неговото собствено унищожаване.
Измина цяла секунда. Той не можеше нито да мръдне, нито да продума.