— При смокинята.
— После?
— В пещерата с пушките. Жените измислиха това.
— Добре са намислили.
И добави:
— Много си запъхтян. Искаш ли да вървя по-бавно?
— Не.
— Слушай. Щом излезем от гората, ще започнеш да тичаш! Ще тичаш! И ще се спреш чак като стигнеш в пещерата!
— Да.
— Имаш много малко преднина. Защото Тими тича много добре. А няма как да го спра. Освен да го убия.
И добави сякаш се извиняваше:
— А пък не мога да го убия преди битката.
Пърсел се затича. Имаше бодежи и се мъчеше да диша по-спокойно.
— Като излезем от гората — каза Меани, — ще направя за заблуждение друга диря. Така ще спечелиш още малко време.
Сянката започна да се разредява. След няколко стъпки пред тях се възправи планината, а в нозете им започна каменливата равнина към смокинята. Меани се обърна, вдигна Пърсел, притисна го до гърдите си и опря буза до неговата.
— Слушай — каза запъхтяно той. — Слушай. Ти тръгваш. Слушай. Може би ще те убият. Може аз да бъда убит. Слушай, братко Адамо. Аз те обичам. Никога не забравяй колко те обичам. Ако умра, и после ще мисля за тебе. И ти мисли после. Обещай ми!
— Обещавам! — отвърна с треперещ глас Пърсел.
Усети до устните си грапавата, възсолена буза на Меани. Беше зашеметен от щастие и същевременно отчаян, че се разделя с Меани.
— Обещавам! — повтори той.
Меани го остави на земята, улови го за раменете и чукна няколко пъти чело о неговото. Пърсел си припомни, че така бе постъпил и при пристигането му в Таити, когато беше толкова развълнуван, че не можеше да заговори.
— О, Адамо! — каза тихо той. — О, братко!
— Обещавам! — промълви Адамо с просълзени очи.
Меани го пусна и го потупа леко по рамото. Усмивката му беше толкова кротка и нежна, че сърцето на Пърсел се сви.
— Тръгвай! — каза Меани. — Тръгвай вече! Върви, Адамо!
Четиринадесета глава
— Пристигнахме — каза Авапуи като се обърна.
Пърсел се влачеше с мъка из камънаците на няколко метра зад нея. Пътеката беше един прав пролом, издълбан в скалата, но толкова стръмен към края, че Пърсел трябваше да се вкопчва в грапавите камъни, за да може да напредва. Вървеше отчайващо бавно. Имаше чувството, че е чудесен прицел за стрелец, застанал в подножието на склона. Не поглеждаше назад, и макар че се потеше от слънчевия пек, по гърба му пролазваха студени тръпки.
Настигна Авапуи, дръпна я за ръка зад един голям храст, който почти закриваше входа на пещерата, и погледна през клоните към долния край на пролома. Спря се, облегнал рамо до рамото на Авапуи, неспособен да заговори, изненадан от шумното си дишане. Като се изключи лекото потръпване на въздуха над нажежените скали, гледката в нозете му беше пуста, неподвижна. Той си пое дъх и се обърна към пещерата. Най-после беше в безопасност.
— Ела, Авапуи.
— Почакай. Ведрото с плодовете.
Протегна ръка през клоните на храста, издърпа ведрото и с леко движение го долепи до хълбока си. Пърсел я погледна. За по-малко от час тя се изкачваше втори път от смокинята до пещерата, а не беше дори запъхтяна.
— А сега?
— Върви право напред, Адамо. Ще ти кажа.
Подът на пещерата се спускаше на един-два метра, след това започваше полека да се издига, обрасъл с храсти и цветя. В свода имаше процепи и отвори, отдето влизаше чист въздух, а тук-там по стените играеха слънчеви петна. Подземната пътека сви в ляво, по раменете на Пърсел лъхна хлад, светлите петна изчезнаха, постепенно настъпи полумрак.
— Тупапау — каза Авапуи и се спря. — Страх ме е.
— Маамаа — отвърна нетърпеливо Пърсел. — Тук си била петнадесет дни с Итя! И нищо не са ти сторили! Тия тупапау са добри.
Тя се обади след малко:
— Може да са се променили.
Пърсел вдигна рамене.
— Няма защо да се боиш като си с мене. Аз не вярвам, че те съществуват.
— Наистина ли? — каза обнадеждено тя.
— Наистина.
Според таитянските вярвания, тупапау не преследват хората, които не вярват в съществуването им. Чудно е само, че въпреки това в Таити няма невярващи.
Пърсел тръгна отново и Авапуи го последва без ропот. Адамо не само не вярваше — като Меани — в тупапау, но тя току-що си припомни една успокоителна подробност: косите на Адамо бяха светли като мед. А тупапау никога не са виждали такова чудновато същество. Обезсърчени от неверието и смутени от външността му, те щяха сигурно да мируват, дори ако настроението им се е променило след големите дъждове.
Пърсел потъна почти до колене в нещо студено и се отдръпна. Напред, докъдето можеше да зърне, виждаше само черна вода. Големи кръгли камъни се подаваха тук-там из нея и лъщяха слабо в полумрака.