— Итя каза, че имало само едно изворче — каза изненадано той.
— Тук нямаше вода, когато бяхме с нея — отвърна с променен глас Авапуи. — Тупапау са направили тази пакост!
Пак започваше!
— Слушай! — каза раздразнено Пърсел.
Прегърна я и усети, че се е вдървила и смразила.
— Слушай — повтори тържествено той, — тупапау не съществуват! — И добави гръмко: — Аз, Адамо, ти казвам, че тупапау не съществуват!
Бързината, с която Авапуи откликна на това изявление, смая Пърсел. Тя се отпусна веднага, кожата й се стопли, снагата й си възвърна гъвкавостта. Изведнъж бе преминала от състояние на извънредно силна парализа от страх към пълен душевен покой. Потърка с благодарност буза о неговата. Важно беше не това, което бе казал Адамо, а красноречието, с което го бе казал.
Пърсел пристъпваше от камък на камък. Понякога, когато разстоянието между тях беше много голямо, пускаше ръката на Авапуи и скачаше. Сводът над главата му не беше висок, пещерата беше само един тесен, криволичещ подземен тунел. Трябва да е бил прокопан някога от разклонение на реката, докато някое срутване бе отклонило течението й. Сега водата навярно отново се просмукваше под срутената скала. Когато си пробие свободно път — след колко ли години? — ще прелее през прага до входа, ще бликне вън от пещерата и ще се спусне като буйна река до подножието на планината. Сигурно е имала някога тъкмо това направление. Затворената пътека, по която се бе покатерил до пещерата, наистина приличаше на ерозивен пролом.
— Тупапау не са направили нищо — подхвърли той като се обърна. Реката е пробила скалите.
— Реката е много изкусна — каза почтително Авапуи, сякаш говореше за някой главатар.
Пърсел пусна ръката й и скочи на голям плосък камък сред водата. Камъкът се наклони с плисък напред, после се чу тъп удар. Пърсел едва не изгуби равновесие, размаха и двете си ръце и скочи на друг камък. Зад него се повториха пак двата шума: плисването на водата и ударът на скала о скала. После плочата зае старото си положение.
— Внимавай — каза през рамо той.
Повървя още десетина метра. Подземният тунел сви надясно и в стената вляво от Пърсел се появи пробит в скалата кръгъл отвор, почти правилен и едва ли по-голям от корабно прозорче. Пърсел се наведе. През отвора се виждаше друг коридор, малко по-светъл от този, по който вървяха, и явно по-висок. Откъм него долният ръб на прозорчето стигаше до хълбока му, а от другата страна беше до земята. Вторият коридор изглеждаше прав и след известно разстояние, което беше доста светло, се губеше в тъмнината. И неговият под беше от едри, кръгли или плоски камъчета, но съвършено сухи. Водата не бе стигнала до този участък.
— Тук — каза Авапуи.
Той се обърна.
— Тук ли? Оттатък отвора?
— Много е лесно. Ще видиш.
Тя се наведе, пъхна глава в прозорчето, опря дланите си на земята отвъд, понадигна се, плъзна се и изчезна. Всичко бе извършено с невероятна ловкост. В следния миг главата й се показа през отвора.
— Сега ще ти помогна.
— Не — отвърна Пърсел.
Но той се справи много по-мъчно от нея. Когато се изправи, бе ожулил кожата по корема си.
Намираше се в някакво сводесто помещение, около четири на четири метра, след това тунелът се стесняваше като тръба и потъваше в мрака. Самата стая беше осветена през един процеп, който хвърляше по стената големи като длан светли петна.
— Не бива да се ходи по-нататък — каза Авапуи като посочи теснината. — Има кладенец.
— Дълбок ли е?
Тя кимна.
— Хвърлиш камък. Чакаш, чакаш. И най-после чуеш туп!
— Може ли да се мине отвъд кладенеца?
— Ние можем — отвърна Авапуи. — Ти, не.
Говореше без нито сянка пренебрежение. Просто установяваше факт. Пърсел тръгна към теснината. Щом стигна тъмния участък, забави ход, за да даде на очите си време да свикнат с тъмнината. Навел бе глава, макар да си даваше сметка, че тази предпазливост е излишна, защото сводът беше все още на цели двадесет сантиметра над главата му. Но като простря ръце встрани, дланите му опряха о скали.
— Внимавай — каза Авапуи, като го побутна. — Тук е.
— Къде?
— Пред тебе.
Какво зрение! Той се наведе и на по-малко от метър наистина забеляза едва видима тъмна черта. Легна по корем и запълзя. Намери опипом брега на бездната, от едната до другата стена. Нямаше никаква пътека. Кладенецът заемаше цялата ширина на прохода.
Изправи се. Не виждаше Авапуи, но по миризмата на цветята в косите й разбра, че е вдясно от него.
— Можеш ли да минеш оттатък? — запита недоверчиво той.
— Мога. Искаш ли да ти покажа?
— Не, не — побърза да каже той. — Правила ли си го някога?