— И тримата.
— Кои „тримата“?
— Аз, Итя, Меани.
— Кога?
— Когато главатарят дойде с Ваа да скрие пушките, по време на големия дъжд. Ах, човече! Меани едва успя да хвърли в кладенеца постелката от шума и да се прехвърли заедно с нас отвъд. Главатарят каза на Ваа да остане в стаята и тръгна сам из теснината. Ауе! Пеританите нямат добри очи! Бяхме на един щик далеко от него, отвъд кладенеца, а главатарят не ни виждаше. Меани се боеше да не би главатарят да се удави в кладенеца, затова хвърли в него едно камъче. Камъкът направи туп! Главатарят подскочи, после легна по корем като тебе, почна да опипва с ръце, да ръмжи (последва поразително подражание на Мезъновото „Хм!“) и накрая се върна назад.
— Какво има отвъд кладенеца?
— Като повървиш още малко, край — наоколо има само стени.
Пърсел се върна. След пълния мрак в теснината, стаята изглеждаше почти светла.
— Къде бе скрил главатарят пушките си?
— Ей-там.
Срещу светлото петно се подаваше една скала, а между нея и свода, на около три метра височина, се съзираше процеп.
— Не му е било лесно — каза беззвучно Пърсел.
Усети изведнъж колко се е уморил. Имаше само едно желание: да легне и да мълчи. Най-вече да мълчи.
— Защо? — запита Авапуи. — Много е лесно. Щом си отиде главатарят, Меани се покатери, свали всичко, разопакова пушките, завити в намаслени парцали, а пък онова, дето убива — в сандък с железа отгоре. После тури пак всичко на мястото и ни накара да се закълнем, че няма да кажем никому нищо, даже и на Уили. И веднага направи нова постелка, та Уили да не разбере нищо.
Млъкна, закри очи с ръката си, плъзна се на земята, опря другата длан на коленете си и заплака. Плачеше безгласно, с хълцания, без да изтрива сълзите, които се стичаха по бузите й.
Пърсел клекна до нея.
— Какво ти е, Авапуи?
Тя свали ръка от очите си.
— Ти ходи при другите. А като се върна, не ми каза нищо за Уили.
Той отвърна глава. Докато тичаха й бе разказал нещичко за Ману-Файте. Но вярно беше, че не бе споменал за Уили: какво би могъл да каже? А тя е чакала да й каже нещо, откато бяха тръгнали. Очаквала бе през цялото лудо тичане от смокинята до пещерата. И в самата пещера бе очаквала, макар и без особена надежда. Сега надеждата рухна изведнъж. И тя разбра вече ясно това, което знаеше още отначало: Уили беше мъртъв.
— Ела — каза Пърсел като я улови за раменете.
Изправи я, така изтощен, че не можеше да заговори, заведе я до постелката от шума и я накара да легне. След това легна до нея, пъхна лявата си ръка под дългата й коса на врата и сложи глава на рамото й. Искаше да й каже една-две думи. Но не успя да отвори уста. Веднага заспа.
— Адамо! — каза един глас до ухото му.
Той трепна, отвори очи и се смая като видя Авапуи в обятията си. Зърна сълзите по бузите й. Припомни си всичко.
— Дълго ли спах?
— Не. Съвсем малко. Слушай, Адамо. Трябва да вървя. Омаата сигурно се тревожи при смокинята. Тя не знае, че Итя остана при другите. И Ивоа, човече, Ивоа! Тя не знае, че си се отървал от другите! Стана със светнали очи. Забравяше собствената си скръб, защото бързаше да съобщи на друга жена, че нейният тане е жив.
— Имаш право — отвърна Пърсел и също стана.
Настъпи кратко мълчание. После Авапуи каза:
— Ще дойда пак. Ако Омаата позволи, ще дойда пак.
Той поиска да каже „не“, но не намери смелост да го стори. Да стои с часове сам в тази ледена, зловеща пещера… Обгърна раменете на Авапуи и я потупа леко с длан по гърба.
Тя измъкна през отвора най-напред краката си, облегна се назад с ръце, изви снага и се прехвърли от другата страна, след това се обърна. Пърсел се наведе и подаде глава през отвора. Очите му бяха свикнали с тъмнината, така че можеха да видят как Авапуи подскача от камък на камък. Камъните образуваха сивобелезникави островчета в черната вода. Нозете на Авапуи се открояваха като тъмни петна върху тях. По-нагоре беше светлото петно на дървесинената й пола, а още по-нагоре се виждаха само ръцете, които се люлееха и очертаваха като черни петна върху не съвсем черната стена. Пърсел едва забелязваше движението на бедрата й, но чуваше изненадващо ясно шумоленето на дървесинните ивици, когато Авапуи подскачаше. Едва уловима светлинка докосна ненадейно косата й и очерта леко главата, като я озари с бледо сияние. Видението трая само един миг. Горната част на тялото й сякаш се разтопи, дървесинената пола изчезна като по магия, нищо не се виждаше, завоят я погълна.
Пърсел се върна, легна на постелката от шума, заспа, но веднага се събуди. Беше студено, пещерата беше тиха като гроб, той затвори очи и задряма, но не усети да си отпочива. Изречения и образи се гонеха безспир с луда бързина в съзнанието му, чувствуваше се като в ад, не можеше нито да заспи, нито да се събуди напълно. Ману-Файте, Итя, гласът на Мезън, изстрел, тишина, два изстрела, Уили е мъртъв, виновен, казва гласът на Мезън, сам той повръща между папратите, Амурея, главите в пойните, Омаата, огромната й черна ръка върху рамото на Мезън, „дай ми тая риба, Тетаити“, вратата се затваря зад него, чува се гърмеж, окрайнината на гората е пуста, „помни ме после“, ниски палми с черни снопчета по стъблата, главите в пойните, Амурея, гласът на Авапуи, само гласът, без нито една дума, Итя, „страх ме е, страх ме е, о, братко“, „не забравяй никога“, под смокинята е задушно, жените приказват, приказват, „аз съм Ману-Файте“, Тими с жестоките очи, острието на камата, „скачам, не скачам, нозете ми са се залепили за пръстта“, „тупапау, казва с треперещ глас Авапуи, после изведнъж гръмогласно — тупапау!“