Гласът прозвуча така гръмко и отблизо, че той се събуди, седна и се огледа. Сам беше. Стана, потърка чело, чу в съседния коридор плисък на вода, последван от тъп удар. И двата шума бяха толкова слаби, че Пърсел се подвоуми за миг дали наистина ги е чул. Но в същия миг те се повториха. Плискане, после тъп удар. Той напрегна слух, притаи дъх. Пълна тишина. В същия миг отнякъде светна. Плочата. Подвижната плоча в тунела. Наклонила се бе напред и веднага бе заела пак първото си място. Авапуи се връщаше. Беше отвъд каменната стена, на няколко метра от него. „Толкова скоро“ — помисли учудено той. И се наведе, за да погледне през отвора.
Но се спря веднага, поразен от тишината. Подгонена от мисълта за тупапау, Авапуи би трябвало да тича! Той щеше да чуе плъзгането на нозете й от камък на камък, шумоленето на дървесинената пола! Приближи се много бавно до отвора и долепи дясното си око до един скален ръб. На десет стъпки от него, застанала неподвижно на един камък, се виждаше тънката фигура на мъж с пушка в ръка.
Устата на Пърсел пресъхна, нозете му затрепераха. Огледа се — нямаше къде да се скрие. Никаква възможност да избяга. Пред него беше кладенецът. Зад кладенеца — никакъв изход. Ако влезе в стаята, Тими ще забележи постелката от шума и ще тръгне към теснината. Пърсел виждаше, че е затворен в това помещение без изход като плъх в леговището си, а пред него беше Тими с кама в ръка. Пот започна да се стича по снагата му, ръцете му овлажняха, облегна се на каменната стена, усети вече как студеното острие пронизва корема му.
Направи отчаяно усилие да преглътне, но устата му беше така суха, че езикът остана залепен за небцето. Усети страшна празнота под лъжичката, тялото му трепереше от главата до петите. Изразът „трепери като лист“ прекоси странно съзнанието му и той разбра напълно неговия смисъл. Нищо сякаш не можеше да прекрати това треперене. Безволев, онемял, скован, той понасяше с отвратително чувство на безпомощност и срам треперенето, което го раздрусваше. При все че челюстите му бяха сковани, бузите трепереха като пихтия.
Тогава, от другата страна на прозорчето, той чу дишане. Тими бе успял да се приближи безшумно като котка, но не смогваше да притаи дъх. Пърсел го чу и трепна от изненада. И Тими се страхуваше. Налучкал бе дирята му, но страшно усилие е трябвало да направи, за да проникне в пещерата. Страхуваше се не от Адамо, а от тупапау.
Пърсел се бе долепил до стената, с уши до камъка, изправен на няколко стъпки от прозорчето, и слушаше неравномерното, свистящо дишане на врага си. Колко силно трябва да е желанието на Тими да го погуби, за да не се спре дори пред тупапау! Пърсел стисна зъби. Имаше нещо отвратително в това да желаеш до такава степен смъртта на някого. Таитянките казваха, че Тими се страхувал да не би Адамо да отмъсти за смъртта на другарите си. Това не беше вярно! Пърсел беше убеден, че не е вярно. Тими се опияняваше просто от мисълта да подгони обезоръжен човек! Отмъщението, войната бяха само предлог. Да убие мъченически Амурея, да разпори корема на Ивоа и да погуби детето й, да убие Адамо — всичко това беше привлекателно, защото беше лесно! „Отвратителен подлец!“ — помисли с внезапна ярост Пърсел и тялото му престана да трепери. Огледа се наоколо, опипа джобовете си, нямаше дори обикновен нож. За пръв път в живота си съжали, че няма оръжие.
Зърна един доста голям камък в нозете си. Наведе се и го повдигна с две ръце, изненадан от тежестта му. Облегна десния си хълбок до скалата, протегна ръце с камъка до горния край на прозорчето и зачака.
Чака толкова дълго, че най-после се усъмни дали наистина е видял Тими в тунела. Но дишането все още се чуваше от другата страна на отвора, запъхтяно, тревожно. Не вярваше Тими да мине пред прозорчето и да не хвърли поне един поглед вътре.