Камъкът все повече натежаваше в протегнатите и опънати ръце на Пърсел. Той почувствува, че ще го изтърве. Свали го до корема си, след това смени последователно положението на пръстите. Отвърнал бе за четвърт секунда очи от отвора и щом погледна отново нататък, видя смаяно, че камата на врага му беше положена на камъните вътре в стаята. Тими я бе оставил там навярно, за да освободи ръцете си при прехвърлянето през отвора. А можеше да е и клопка. Сърцето на Пърсел затуптя неудържимо. Съблазняваше се да вземе оръжието, но за да го стори трябваше да остави камъка и да протегне ръка пред прозорчето. Дали Тими не очакваше именно това, за да го сграбчи за ръката, да го раздруса и да го повали?
Пърсел се закова на място. Тими щеше да мине с пушката си. Пушката беше дълга. Не би могъл да стреля, преди да измъкне цялата пушка през отвора. „Ще имам достатъчно време“ — помисли радостно Пърсел. И разбра светкавично как трябва да постъпи. Нямаше да стовари камъка върху главата на Тими, а щеше да го използува за боздуган, без да го изпуска от ръце. Прегъна колене и отдръпна назад десния си крак, за да бъде по-близко до земята, а в същото време облегна камъка о бедрото си, за да си облекчи ръцете. Така беше изцяло свит и скрит зад камъка, готов да се нахвърли заедно с него, щом главата на Тими се покаже. Камъкът бе овлажнял от потта на ръцете му, та трябваше да го хване по-здраво.
Все още чуваше свистящото дишане на Тими и се учудваше от нерешителността му. Може би надушваше опасност. Забележително беше и това, че още не бе подал глава през отвора. Пърсел вдигна камъка наравно с лицето си и изпъна мишци.
Всичко стана така бързо, че Пърсел не успя да стори нищо. Тими не се прехвърли постепенно през отвора, както правеше Авапуи, а се стрелна вътре като звяр, който минава през обръч, но с лице и гърди към свода. Просна се по гръб и в същия миг стовари страшен удар с приклад по главата на Пърсел. Ударът бе нанесен с нечувана бързина и сигурност, сякаш Тими знаеше още преди да нахълта в стаята, къде точно се намира лицето на Пърсел. В същия миг в пещерата сякаш падна гръм и отекна из галериите й. Стаята потъна в белезникав дим. Тими подскочи неудържимо, търкулна се по корем, вкопчи се с ръце в камъните и не мръдна.
Пърсел почти не усети удара на приклада о камъка. Беше вцепенен и замаян. Гледаше прострения по очи Тими, със свити пръсти и леко извито наляво тяло — сякаш очакваше да го нападнат. Погледът на Пърсел падна върху камата. Острието й блестеше между нозете на Тими. Без да изпуска камъка и без да отделя очи от Тими, той запълзя сантиметър по сантиметър към нея. Щом стигна, хвърли внезапно камъка върху тила на Тими, наведе се и грабна оръжието. Улови го, стисна здраво дръжката.
Камъкът плесна с тъп звук по тила на Тими, но не го удари тежко. Подскочи през главата, търкулна се на един-два метра и се спря. Тими не мръдна.
Опрял лявата си ръка на земята, стиснал в дясната камата, Пърсел се наведе, приближи се извънредно бавно и загледа вторачено една точка в тъмнокожата лява плешка на Тими.
Скочи. Чу се див рев. Той лежеше върху Тими с цялото си тяло и натискаше невероятно силно с две ръце дръжката на камата. После се понадигна и натисна с гърди ръцете си, за да я забие още по-дълбоко. Тими лежеше под него, неподвижен, безжизнен, победен. Пърсел го натискаше с все сили. Усети радостна тръпка.
Мина време. В съзнанието му притъмня, чуваше само дрезгавото си дишане. И помисли изведнъж: „Аз изревах.“ Стана с подкосени нозе, наведе се, извади камата от раната и я захвърли. После му се дощя да види лицето на Тими. Сложи ръка на рамото му. Стори му се слабо, като рамото на жена. Пръстите му потънаха в гладка, мека плът. Дръпна го. Тими се обърна по гръб. Имаше огромна дупка на челото. Тънка струя кръв изтичаше от нея.
Пърсел продължи да го гледа няколко секунди със зяпнали уста. И разбра. Прикладът се бе ударил о камъка, който той държеше пред лицето си, спусъкът бе отскочил и Тими е бил убит от собствената си пушка.
Пърсел се върна със залитане на постелята от шума и седна. Очите на Тими бяха като живи под кървавия отвор в горната част на челото. Гъстите черни ресници едва закриваха зениците, които светеха в ъглите на клепачите, сякаш Тими го гледаше настойчиво отстрана. Главата и тънкият врат бяха леко извити на другата страна, от което погледът му изглеждаше превзето-лукав. По лицето му нямаше вече нито следа от суровост, дебелите устни бяха полуотворени в детска усмивка. Пърсел забеляза за пръв път формата на очите му. Те бяха много красиви. Издигаха се към слепоочията като очи на антилопа, но ресниците, великолепните черни, дълги и извити ресници, придаваха на погледа нежност и гальовност. Необяснимо беше как тези очи умееха да гледат с такова сурово изражение. Напускайки Тими, животът му бе оставил само кротостта, която той притежаваше, но бе задушил приживе.