Пърсел отвърна глава, стана и усети, че в душата му нахлу вълна от срам. Как дивашки се бе нахвърлил върху трупа! Как бе изревал! А забиваше ножа си в труп! Стори му се невероятно как не бе разбрал, че Тими е мъртъв. Но до такава степен бе напрегнал волята си преди нахълтването на Тими, че бе пристъпил към действие с предварително придобита скорост, слепешката, като машина. Всичко това беше отвратително и смешно, той се чувствуваше сега едва ли не по-виновен, отколкото ако наистина го бе убил. „Това е именно убийството“ — помисли си с ужас той. Тази машиналност, тази неизбежност. Цял живот се бе калявал да зачита живота. А в един миг се нахвърли върху врага си, ревейки като звяр! Забил бе ножа с две ръце, опиянен от победата си, запъхтян, самозабравил се от наслада!
Усети, че гърдите му са влажни. Опипа ги, пръстите му станаха черни и лепкави. Потръпна от погнуса. Тръгна към отвора. Нозете на Тими бяха още наполовина там. Улови ги, вдигна ги и повлече тялото колкото може по-далеко от постелята. Главата на Тими се люшкаше наляво-надясно и подскачаше по камъните, а когато Пърсел спря, тя се плъзна бавно и леко към лявото рамо, с брадичка в кухината на ключицата. Пърсел забеляза, че лицето е обърнато към постелята от шума и погледът на Тими ще го преследва, когато си легне. Пусна нозете, поколеба се за миг, после се обърна кръгом. Не дръзна да улови главата на Тими и да я обърне на другата страна.
Промъкна се с мъка през отвора, скочи на един камък, загуби равновесие и падна във водата. Беше студена като лед. Задушаваше се. Обърна се по гръб, разгърна бързо гърди и се изправи. Зъбите му тракаха.
Като се върна в стаята, той събу панталона си, изстиска го и го остави на един камък. Болеше го вратът, железен обръч стягаше гърдите му, той трепереше от глава до пети. Странно нещо, в същото време по челото му лъщеше студена пот. Опита се да подскочи, но краката му бяха така вдървени, че не се прегъваха. Потупа с длан гърдите си, после се наведе и започна да се удря по гърба и бедрата. Но не успяваше да прогони студа от тялото си, продължаваше да се чувствува вкочанен до мозъка на костите. Разбра, че трябва да прави по-буйни движения. Легна по корем колкото можеше по-далеко от Тими, облегна се на длани и се изправи на ръцете си. Повтори упражнението. Продължи тази гимнастика цели две минути, все още разтреперан. Най-после се отпусна запъхтян. Зъбите му продължаваха да тракат.
Никога не бе изпитвал такъв студ по цялото си тяло, загуби надежда, че ще може да се отърве от него, обзе го безумен страх. Тогава започна да прави всички упражнения, които знаеше или бе виждал да прави Джонс, а в същото време почна да брои на глас, като изричаше гръмко числата. Стори му се, че студът постепенно го напуска, имаше впечатление, че крясъците го стоплят повече от всичко друго и той започна да реве между вдишванията. Не можеше да познае гласа си, толкова беше писклив. Танцуваше на място, навеждаше се, изправяше се, кършеше снага, мъчеше се най-вече да си поеме по-дълбоко дъх след като е изревал. Всяка минута рискуваше да изпадне в пълно изтощение, но не смееше да спре.
По едно време се зърна само за миг такъв, какъвто беше: гол като червей, в пещера, край труп — въртеше се като луд и надаваше нечовешки викове. Смешно! На какво ли не беше способен човек, за да се вкопчи в живота! Не можеше да си поеме вече дъх. Престана да се върти. И веднага се вцепени цял, студът сякаш бликаше от тялото му и го обливаше от глава до пети. Поднови упражненията. До края на живота си беше осъден на тази глупава гимнастика! Навеждаше се, изправяше се, навеждаше се… Черните очи на Тими, чудновато осветени под потъналото в сянка чело, не се отделяха от него, а полуусмивката му беше все така застинала на устните, сякаш наблюдаваше с насмешка вълненията на живите.
— Адамо — извика един глас, — какво правиш?
Той трепна и се обърна. Затворило почти изцяло отвора, едрото черно лице на Омаата беше обърнато към него, а кръглите й очи го гледаха смаяно.
— Студено ми е! — изкрещя пискливо Пърсел.
— Чакай! — каза тя.
Той я погледна недоверчиво. Тя промъкна едното рамо, после другото, прехвърли в стаята огромната си гръд, залюля се, за да провре широките си хълбоци, свиваше и разтягаше като гума исполинското си тяло и успя да мине през отвора. След като мина, една отломка от скалата се отчупи и търкулна на земята.