— Но аз не съм…
— Никому, разбираш ли? Никому!
— Защо е толкова важно това?
— Не е важно, ако спечелят пеританите. Само че ще спечелят другите. Обърни се.
— Защо приказваш така? Другите са само двама, а пък пеританите трима.
— Пеританите са добри по море. На суша не са.
— Стига! Заболя ме!
Тя се засмя.
— Ауе! Такъв воин като тебе!
И продължи:
— Отивам да хвърля това свинско чедо и да ти изпратя Авапуи.
— Авапуи ли? Защо пък Авапуи?
— Да нощува при тебе.
— Не — отвърна рязко Пърсел.
— Гледай ти петлето! — каза тя като го потупа по бедрата. — Не искам да стоиш сам, човече! Ще почнеш да си гризеш сърцето с размисли, като всички перитани.
И добави:
— Освен това, ще ти се прииска да поиграеш.
— Не.
— Непременно ще трябва да поиграеш. Когато човек е отнел живот, изпитва нужда да го създаде.
— Не. Имам нужда да спя.
— И да спиш. И да спиш, и да играеш.
— Не.
— Пеританско не! — отвърна със смях тя. — Ще ти изпратя Авапуи.
— Изпрати ми Ивоа.
— Човече! Ивоа вече не е твоя. Тя е на детето си.
Мълчание. После Пърсел каза:
— Ела ти тогава.
Въздействието на тия думи беше невероятно. Омаата се отдръпна на една стъпка, изправи се в цял ръст и изгледа Пърсел с потръпващи ноздри и искрящи очи.
— Разсърди ли се? — запита в недоумение той.
— Какво съм аз? — провикна се най-после тя с променен от ярост глас.
Беше посивяла от гняв, челюстта й трепереше, едва можеше да намира думи.
— Омаата…
— Питам те: какво съм аз? — изкрещя отново Омаата, възвърнала изведнъж гласа си. — Аз! — повтори тя, като удари с длан лявата си гърда.
Това „аз“ и ударът отекнаха като гърмежи под свода.
— Какво съм? — продължи тя като го изгледа от главата до петите с оскърбено изражение. — Старица ли? Саката ли? Или мау?
— Омаата…
— Мириша ли?
— Омаата…
— Казвай какво съм — изкрещя тя в изблик на ярост, — та някой мъж да може да прекара цяла нощ с мене, без да играе?
Ужасно смутен, Пърсел промърмори:
— Но не съм казвал…
— Каза! — изръмжа тя с мълниеносен поглед. — Не го изрече с думи, но го каза. Каза да не е Авапуи. Ако дойде Авапуи, страх ме е, че ще играя… но ти, Омаата, можеш да дойдеш. От тебе не ме е страх. Ауе! Ауе! Ауе! Ауе! — закрещя изведнъж тя и улови с две ръце главата си, а по лицето й се изписа искрено страдание. — Да чуя такова нещо! Аз, Омаата, да чуя такова нещо! Гледай, гледай! — продължи тя, разтърсена отново от възмущение. — Та аз съм млада!
Млада беше наистина! Той го забравяше постоянно. Но как да й обясни, че грамадните й размери, властното изражение, навикът й да го нарича „чеденце“… Как да отрече сега всичко това, без отричането да заприлича на покана?
Тя му обърна гръб, намръщена, отвърнала поглед, с презрително стиснати устни, сграбчи Тими за ръката и задърпа без пощада трупа към прозорчето. След това започна да се промъква сама в отвора.
— Омаата!
Никакъв отговор. Никакво поглеждане. Омаата изчезна от другата страна и веднага, сякаш си отмъщаваше на него за претърпяната обида, повлече грубо Тими из тунела.
Пърсел изтича и подаде глава през прозорчето.
— Омаата!
Тя се отдалечаваше, без да продума, метнала на рамо трупа на Тими, чиито тънки крака се мятаха до гърба й при всяка исполинска крачка от камък на камък.
След миг Пърсел седна на постелята, дръпна ведрото към себе си и взе една обелена от Ивоа манга. Изпитваше странно чувство. За пръв път в живота си мъчно можеше да определи какво мисли, какво струва. Седеше в пещерата, далеко от битките, обърнал гръб и на двата лагера…
Стана. „Тетаити ме мисли за «хитрец»… Дали не е вярно! Почитта ми към живота, ужасът ми към насилието?… Дали не съм се самоизлъгвал с тия благородни подбуди? Все пак аз забих камата в тялото на Тими. Щом се касаеше за кожата ми, можах да пролея кръв.“
Светлото петно върху каменната стена бе избледняло. Навън слънцето навярно наближаваше кръгозора. Влагата тегнеше върху плещите на Пърсел. Той започна да се разхожда бързо. Припомни си чудната топлина на мекото и яко тяло на Омаата. Припадаше мрак и той усещаше как го обгръща студ.
Препъна се в пушката на Тими, потърси с поглед камата. Не я намери. Навярно Омаата я бе взела. Взе пушката и си припомни чувството на покой и сигурност, което оръжието му бе вдъхнало в деня, когато бяха видели фрегатата. Пристъпи предпазливо в теснината до ръба на кладенеца и запрати там оръжието. Пушката беше тежка, той едва не загуби равновесие при усилието да я хвърли.
Обзе го нов прилив от умора. Върна се към постелята от шума и се изтегна там изтощен, с треперещи нозе. Затвори очи, но веднага ги отвори пак. Навярно бе дремнал, за миг, защото тялото му трепереше от студ. Стана със залитане и се насили да се разхожда. Беше съвсем тъмно, та започна да брои крачките си, за да не се блъска в каменните стени на помещението. Пет крачки, кръгом, пет крачки, кръгом… От време на време объркваше сметката и стигаше до отсрещната стена, протегнал ръце като слепец. Повдигаше му се. Беше гладен, а не смееше вече да се докосне до плодовете. Понякога му се струваше, че спи както ходи и стискаше зъби, за да се събуди. Страх го беше да не почне да върви на зигзаг и да падне в кладенеца.