— Свърши ли?
— Да.
Мисълта му започна отново да работи и той запита:
— Как успя да пренесеш всичко това дотук… чинията, сухара, одеялото…
— Успях — отвърна тя.
Стори му се, че долавя известна студенина в гласа й. Обърна глава към нея, но мъчно беше, като не виждаше лицето, да прецени една интонация, и то след като бе отзвучала. Само промълви:
— Какво ти е?
— Нищо.
Наведе се да остави чинията на камъните. В същия миг усети, че тя намята одеялото на плещите му. Обърна глава. По шумоленето на листата разбра, че Омаата става.
— Къде отиваш? — запита тревожно той.
— Отивам си.
Той повтори недоверчиво:
— Отиваш ли си?
Тя не отговори. Чу се шум от търкулнато камъче. Пърсел се уплаши, изправи се и тръгна опипом към прозорчето.
— Омаата!
Потърси с ръце. Тя седеше на камъните, пъхнала вече нозе в отвора.
— Не! — викна той като я улови за раменете и направи жалко усилие да я задържи. — Не! Не!
— Защо? — отвърна беззвучно тя. — Вече не ти е студено. Наяде се. Имаш одеяло.
— Остани! — извика той.
Пусна раменете, обгърна с ръце шията й и започна да я дърпа с все сили обратно в стаята.
Тя не се противеше, не мръдваше, но той все пак не успяваше да я отмести нито на косъм.
— Остани! Остани! — повтаряше умолително.
Нищо друго нямаше значение в този миг, той желаеше отчаяно присъствието й, сякаш от това зависеше животът му.
— Страх те е да не изстинеш ли? — запита най-после тя, без да може да се долови има ли или няма насмешка в гласа й.
— Не! Не! — отвърна той и поклати глава, като че тя можеше да го види.
После добави неочаквано, тихо, с глас, който изненада и самия него:
— Не искам да стоя сам.
Последва дълго мълчание, сякаш Омаата обмисляше какво да отговори. Най-сетне каза със същия безучастен и беззвучен глас:
— Пусни ме. Ще остана.
Когато се изправи отново в стаята, тя застана, без да проговори, без да мръдне, без да го докосне. След малко той я улови за ръката.
— Сърдиш ли ми се?
— Не.
Нищо повече. Пърсел се чувствуваше ужасно неловко. Спеше му се и искаше да се върне на постелята от шума. Но не смееше да покани Омаата да го придружи. Преди няколко минути не му се струваше възмутително да лежи върху нея. А сега изпитваше стеснение дори от това, че е застанал в тъмнината до нея и я държеше за ръка.
— Трябва да спим — каза най-после неуверено той.
И тъй като тя все още не мръдваше и продължаваше да мълчи, той пристъпи към постелята, като я повлече за ръка след себе си. Омаата не мръдна. И Пърсел се спря с протегната ръка, без да може да направи нито крачка напред.
Схвана изведнъж смешното положение и едва не се разсмя. Той, Адам Бритън Пърсел, трети офицер на борда на „Блосом“, стоеше тук, на хиляди и хиляди мили от родната Шотландия, в незнайна пещера, сред пълен мрак, гол като първия човек, и държеше за ръка тази исполинска чернокожа дама.
— Ела, жено! — каза нетърпеливо той.
Властният тон извърши чудото. Омаата се заклати и тръгна полека подир него. Като стигна до постелята, той седна и я дръпна за ръката. Тя легна послушно, но не мръдна докато той дръпна одеялото и сложи глава на гърдите й. Пърсел почака, обърнал лице към нея. Но тя остана няма и неподвижна. Само по дишането й личеше, че е жива.
Щом легна до нея, той пъхна дясната си ръка под кръста й, а на корема й сложи прегънатото си коляно. Но скоро се почувствува неловко от тази прегръдка. Не виждаше вече в нея досегашната невинност, нито единението с Омаата, което изпитваше, когато, легнал върху й, му се струваше, че се разтапя, че диша чрез нея. Те бяха сега две отделни, различни същества. Две отломки от един и същ материк, загубени сред океана. Два острова.
Затвори клепачи, но сънят бе избягал. Обърканост и смущение владееха в главата му. Тими плуваше някъде между две вълни, понесен от течението, но Пърсел виждаше под дългите ресници втренчения поглед, с кроткото и лукаво изражение. Независимо дали отваряше или затваряше клепачи в тъмнината, той виждаше тия очи пред себе си и изпитваше смущение, което по някаква странна логика беше еднакво с угризението от това, че бе оскърбил Омаата.
— Не спиш ли, Омаата?
— Не — отвърна след известно време тя.
Глупав въпрос. Явно беше, че не спи. Стоеше тук, защото я бе помолил да остане. Лежеше до него като камък. Още по-оскърбена. Съвсем не тук. Мислеше навярно как ще живее в острова след смъртта на Джоно. Как ще остарее в острова. Съвсем сама.
— Защо каза, че другите ще победят, Омаата?
Ново мълчание, сякаш думите му трябваше да изминат голямо разстояние, преди да стигнат до нея.