— Когато другите поеха в гората — каза равнодушно тя, — пеританите не биваше да останат в селото.
— Защо?
— Те не знаеха къде са другите. А другите знаеха къде са те.
— Какво трябваше да сторят?
— Да поемат гората.
— И те ли?
— И те.
И добави:
— Или веднага да построят па, като го свършат още до вечерта.
— Защо още до вечерта?
— Ако па не е свършено, щом се мръкне другите ще нападнат. А като е построено па, ако е яко, просто не може да бъде нападнато.
— И с пушки ли не може?
— Човече! — каза презрително тя. — Та какво е пушката? Копие, което стига малко по-далече…
Пърсел си припомни погледа, който Тетаити и Меани си размениха в стана.
— Смяташ ли, че другите ще нападнат, Омаата?
— Не сега. Сега е нощта Роонуи. Тя е много тъмна. Но сутринта. На съмване сигурно ще нападнат. Преди да е довършено па.
— Знаят ли пеританите?
— Казах им.
Пърсел вдигна глава и протегна врат, като че би могъл да я види.
— Защо?
— Джоно беше перитани — отвърна без колебание тя.
Не беше сигурен дали е разбрал правилно смисъла на този отговор, затова запита пак:
— Искаш пеританите ли да спечелят?
— Не — отвърна отривисто тя. — Искам другите да спечелят.
— Дори след смъртта на Джоно?
Настъпи ново мълчание. После същият отривист отговор:
— Джоно имаше пушка.
— Ти предпочиташ другите пред пеританите.
— Другите бяха тежко оскърбени.
— И все пак си помогнала на пеританите, като си ги предупредила за нападението.
— Да.
— Защо им помогна?
— Заради Джоно.
Стигнаха до същата точка. Не му бе станало по-ясно. Изведнъж тя каза, почти като Ивоа:
— Пеританско… защо… защо!…
И се засмя леко, за най-голямо удоволствие на Пърсел. С някогашния тон. Закачливо, приятелски, почти нежно. Той погали леко с буза гърдите й. Станала му бе по-близка откато разговаряха. И тялото й дори беше по-друго. По-меко, по-гладко.
Той продължи:
— Слушай. Ти не ми даде време да ти разкажа. Аз наистина не съм убил Тими.
Обясни й. Когато свърши, тя поразмисли и каза:
— Убил си го.
— Нали ти разказах…
— Ауе, човече, не бъди толкова упорит. Акулата напада, ти оставяш ножа пред себе си, акулата се нанизва. Тъкмо ти си я убил.
И добави:
— Много храбър мъж си, Адамо.
Дълбокият мощен глас, топлотата, устремът — всичко беше отново като по-рано.
— Аз съм човек, който страшно се бои — каза с лека насмешка Пърсел. — Боях се от сутринта и чак до смъртта на Тими. След смъртта на Тими пък се боях от студа. А когато престана да ми е студено, се боях да остана сам. Ауе, цял ден се боях. Ако се умираше от страх, щях да съм умрял досега.
Тя се засмя, помълча и каза:
— Много си храбър, Адамо.
И добави:
— Видях те в колибата с тримата перитани. Видях те като тръгна с Ману-Файте. Ауе, разплаках се като те видях да тръгваш без оръжие с Ману-Файте. Такъв дребен, слабичък и непоколебим! О, петленцето ми! О, Адамо!
Той не знаеше вече какво да каже. Долепи по-силно буза до гърдите й и притисна с ръка едрата й снага. Шепотът в нощта възстанови връзката помежду им. Не предишната. Тя нямаше да се върне никога. Беше нещо друго. Другарство. Разбиране. Неизречена нежност.
Стана му горещо, отхвърли одеялото до кръста си. Миризмата на „Блосом“ изчезна веднага, заместена от топлото ухание на Омаата. Позна едно друго ухание — това на цветята в косите й. Само едно не можеше да познае, най-силното и най-известното. Би могъл да го разпознае между хиляди, а не можеше да го назове. Вероломна, смесена миризма на пипер, миск и амбър. Миризма на растение, което се превръща в плът. Отначало човек не можеше да определи приятна ли е, или неприятна, но докато се чудеше каква е, тя проникваше неусетно в него като упойка. Не се излъчваше от Омаата, беше просто част от нея, от шията, от рамото, от гръдта, върху която бе положил буза. Беше неотлъчна част от нея. А в същото време напомняше бистра вода, големи дървета с увиснали клони, пясъка на лагуната, знойно дневно слънце. Ако щастието, че живееш, имаше миризма, тя би била именно тази. Но оставяше зад себе си и някаква горчилка, сякаш напомняше за свежест, която вече тлее.
— Добре ми е — каза глухо той.
— Добре ли ти е, чеденце? — запита тихо тя.
Шепот като тих прибой на плаж при хубаво време. После добави:
— Не ти ли е кораво на шумата? Искаш ли да дойдеш върху мене?
Още преди да успее да й отговори, тя го взе и го сложи върху себе си. Уханието веднага се засили, той остана неподвижен, с отворени очи. Изпитваше сладостно доволство. Всичко се сливаше — уханието и плътта. Тялото му се нагаждаше и наместваше. Унесен, но не безжизнен, имаше чувството, че е растение, което се изпълва с животворен сок.